Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А Дон беше не само мой детски спомен, а и задължителна тема на бъдещия ми роман. Чрез „Донец“ (на Ю. А. Стефанов) той се лееше мощно и въртеше воденичното ми колело, Ю. А. непрекъснато ми носеше, изписваше ли, изписваше за мен цели чаршафи с чепатия си едър почерк. Пак той пръв ми каза за статията на Моложавенко и ми поразказа туй-онуй за Крюков — аз през живота си не бях чувал за него дотогава. А в съвсем друг обем на живота, в най-незначителния, където се разпечатват пратките с подарени книги, се получи трудът за Грибоедов с автограф от авторката Ирина Николаевна Медведева-Томашевская. Много обичах „От ума си тегли“ и изследването се оказа интересно.
И по още една линия, в скокливите и напористи разкази и писма на Кю, също взе да изплува Ирина Николаевна, ту като нейна приятелка от студентските години (за четирите зимни месеца тя пристигала в Ленинград, останалите — в Крим) и винаги като жена с блестящ и твърд ум, и даровит литературовед, равностоен партньор на прочутия си съпруг, заедно с когото подготвяла академичното издание на Пушкин.
Запознаването ни се състоя вероятно през зимата срещу 1967-а, И. Н. вече наближаваше 65-те. Аз събирах материали за „Архипелага“, а пък Ирина Николаевна била свиделка на изселването на татарите от Крим. И в нейния кабинет в чудатия писателски блок на улица „Чебоксарска“ (близо до „Спасителя над кръвта“) прекарахме близо три часа в кабинета с безброй книги — не само покрай стените, а и по допълнителните вътрешни лавици като в библиотека. Само гледката на гръбчетата говореше за устойчива отдавнашна култура. Аз си записвах за Крим от 1944 година, после неочаквано — за разкулачването през 1930-а, после и селски новгородски истории от 20-те години (излезе че, макар и момиче от най-образования кръг, И. Н. се омъжила за обикновения новгородски селяк Медведев и много добре си живеела с него, така че дори когато я взел вторият й прочут мъж, не пожелала да изтърве фамилното име на първия); след това — поразителни, но далеч не очернящи сведения за Аракчеевите селища (в който край била живяла и тя). (Грубо казано, комбинация от казарма и колхоз. Били създавани в началото на XX век. — Бел. пр.)Пролича и суровият характер на И. Н. Прозвуча и жаждата й за гражданска прямота, от каквато било лишено цялото й поколение. После се запознах с дъщеря й, архитектка, и единственото, което ми липсваше при това посещение, бяха литературните разговори, и нито думичка за Шолохов, нито за донската тема.
Умът на И. Н. наистина се лееше в думите й, бликаше от остарелите възрезки черти на мургавото лице — ум строг, мъжки. Тя радушно ме посрещаше и ме канеше в този ленинградски кабинет да работя, докато я няма, и да ходя в Гурзуф при нея да работя (много обичаше Крим, беше написала и книга за него — „Таврида“); радушно, — а благоразположението се постигаше трудно. Беше корав, властен човек и това изместваше останалото.
Мина се година, тя ми изпрати великолепна снимка на заобиколената си от кипариси гурзуфска вила на един хълм. Тази снимка дълго ме примамваше: късче свободен гальовен край, както никога не успявам да живея — и там ме чакат, и там ще мога да започна моето Повествование, към което си проправях път години наред, още малко и ще го започна. Щом ще започвам — добре е да обновя и всички условия.
И през март 1969-а отидох при И. Н. да започвам „Червеното колело“. Това беше грешка: да започваш, и то нещо прекомерно трудно, тежко като канара, трябва именно на старо привично място, та да не се добавят никакви трудности освен самата работа, а аз, обратното, се надявах на ново настроение в новите условия. Да свикна там не можах, нищо не свърших, на третия ден си тръгнах. Освен това притеснително беше за такива свикнали с бърлогите си своенравни мечоци като нас с И. Н. да се озоват под един покрив: тя се опитваше да бъде домакиня, аз — пряко сили да приемам гостоприемството й, и двамата бързо се изморявахме. От работата ми нищо не излезе, от плажуването нищо — студено и трябва дълго да се ходи, от блаженото отшелничество нищо, и Крим не ми се разглеждаше нито минута, напирах да работя, да си свърша работата и да си замина. А цялото същинско събитие се случи в движение: срещнахме се между стаите на верандата и си поприказвахме прави няколко минути, но — за „Тихият Дон“. Не аз на нея — тя на мен ми каза за статията на Моложавенко и колко страховит бил предизвиканият от нея отговор на Москва. А аз казах — не първо на нея и не за пръв път — онова, което бях казвал в литературни компании, надявайки се да подсетя, да увлека някого: да го докаже юридически може би никой вече не ще може — късно е, влакът е изтърван, а още по-малко — да открие същинския автор. Но че не Шолохов е писал „Тихият Дон“, е в състояние да докаже всеки солиден литературовед, и то без да влага кой знае колко труд: само да сравни езика, стила, всички художествени похвати на „Тихият Дон“ и „Разораната целина“. (Че и „Разораната“ може би не я е писал той? — чак дотам не можех да посегна!) Казах го — не призовавах, не настоявах (макар че ми се мярна надежда), казах го, както много пъти бях го казвал (и винаги безполезно: всички литературоведи искат да ядат хляб, а за подобен труд не само че няма да ти платят, а току-виж ти отрязали главата). Такъв трепкащ, без развитие беше разговорът ни, нито в началото, нито в края на тридневното ми гостуване.