Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Колко излишни движения, колко много опасни прехвърляния, колко скокове из Москва! Както разсеченото тяло на някои животни в отделни свои парчета още шава, потрепва, премята се, още иска да живее — така се мятал, искал да живее моят архив!
(Новината за провала на Стиг долетя и до мен в Норвегия в къщичката на художника Вайдеман — с Джон Шоу от „Тайм“, неизвестно защо преди самия Стиг и в страшна форма: на аерогарата взели от Стиг ленти с мои ръкописи! Това ми се стори правдоподобно — у него имаше ленти — и тогава какъв удар, каква опасност за самия него! Но час по-късно пристигна и самият Стиг. Разбра се, че са му взели писмо, но не знаехме доколко сериозно е съдържанието му. А най-важното — стегна ми се сърцето заради него и изпитах чувство за вина пред него, вина, каквато досега не бе съществувала през всичките години на нашите ловки операции. Не се знаеше дори ще го пуснат ли сега да се прибере в Москва.)
Не. ГБ сякаш беше задрямало: удар не последва и Стиг го пуснаха да се завърне безпрепятствено. Не се ли бяха досетили за всички връзки? не са ли сметнали пренасянето на писмото за случайна еднократна услуга на един от многото тълпещи се у нас кореспонденти? Или просто са се опасявали да разширяват скандала около мен?
А ако се съпоставят редица случки от тази книга, ще излезе, че щом само станело дума за мен, — и колко пъти само са се побърквали, не са им достигали разум и смелост да извършат най-простото, най-прякото!
Върнал се Стиг — и прибрал обратно своята част от архива ми. Пак седял върху динамит. Но вече започнал да действа Нилс…
………………………………………………………………………………………………………………………
…И колкото и много съюзници да бяха въвлечени в тази операция, хем западни хора, хем несвикнали, на всичко отгоре специалисти по събирането на сензации — нито един никога не изплю камъчето!!!
Решихме с Аля по телефона: да излетят за Цюрих не с Аерофлот, а с швейцарската аеролиния — нейните самолети кацаха на малкото Шереметиево-2, където швейцарският чиновник беше обещал изобщо да не допусне никаква съветска проверка на багажа, веднага да го поеме. Но какво измислили гебистите?! — няколко часа преди кацането на швейцарския самолет наредили: тъкмо той, този път, веднъж да кацне на Шереметиево-1. И — заминали всичките ни куфари по големия конвейер — за гебистка проверка. Дълго ги държали. (Не знам какво са префотографирали, но магнетофонните ленти до една бяха изтрити.)
Знаех, че Аля е изпратила всичко скришом, че не носи със себе си нищо сериозно. Но неизвестно защо или тъкмо затова подтикван отвътре, или за да се изгавря: когато семейството ми долетя с 10 куфара, с чанти и кошници, аз пред всички кореспонденти се втурнах към багажа и грабнах двата тежки куфара с третостепенните книжа, които носеше Аля. Външно изглеждаше: архивът ми е пристигнал легално. (А за чекистите: нищо друго по-важно не съм очаквал освен онова, което сте префотографирали в Шереметиево, изучавайте го!)
…Чак през април 1974-та при нас в Цюрих се отби на път за отпуск за Италия млада германска двойка с дъщеричката си и бащата стовари от колата (но и тук опасявайки се от фотограф) заветните два куфара и една чанта. И беше дотам предпазлив, че пред сина на адвоката Хееб не си каза името, а мълком ми подаде личната си карта.
Гледахме ги като роднини; Аля с радостен трепет на ръцете проверяваше номерата на пристигналите пликове. Всичко най-важно, всичко безценно — ето го! пристигна! спасено е!
Подир туй доста книги, които ми трябваха за моята работа, ще докара Марио Корти, сътрудник на италианското посолство в Москва, много съчувстващ на потисканото руско християнство. Благодарен съм му! ето че те пак са на лавиците ми.
А изпратеното по Одъм пътува по-дълго. Багажът му пристигнал в Щатите с параход, но той самият прекарал още няколко месеца в Европа. Тези съкровища пристигнаха при нас в Цюрих чак през септември 1974-та.
А в края на юли ни бяха на гости Нилс с Ангелика и той донесе още една, неспешна част от архива, но също близо цял куфар. Нова радост! Вече и на цюрихските стени нямахме голяма вяра, колко му е и тук да лепнат отвън микрофонче, за да подслушват, — заминахме с Удгорд за планината, в уединената ни къща в Щерненберг, и там Нилс за пръв път ми разказа за всички тайни и движения, с всички имена: да говори за такива тайни на глас — и като за минало! Но бяхме сигурни, че тук никой няма да ни чуе.
Удгорд взе от мен литературно интервю за „Афтенпостен“, взе сигналния екземпляр на „Бързеят на «Тихият Дон»“, за да го занесе в Съветския съюз. Всичко това никак не се харесало на съветските власти. Отдавна и все повече им се насъбирало и против него, и против Стиг — само че неопределено. Започнала последната година от престоя и на двамата в Москва — през пролетта на 1975-а ги атакувала „Литературная газета“: „Черното досие на г-н Удгорд“, но се издали, че не са надниквали в същинското досие, а смехотворно ги обвинявали в контрабанда с произведения на живописта. И Удгорд, и Стиг мъжки се отбранявали, правели решителни декларации. Норвежките вестници и Съюзът на журналистите подкрепили Удгорд, протестирали в съветското посолство, настоявали пред своето Министерство на външните работи да защити журналиста от хайката. И Стиг имал подкрепа в Швеция. Устояли и двамата.