Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
…Но не толкова благоприятно изглеждало всичко това в обсаденото ни жилище. Бъркотия имало и в книжата, бъркотия и в предположенията: какво да очакват? Че няма да има обиск у нас — станало ясно след едно-две денонощия. Но ще хващат ли излизащите? кого? от кой момент нататък?
Когато ме прибраха, не само по моето бюро беше разхвърляна конспиративна кореспонденция със Запада, а и на Алиното била оставена шифровката, съдържаща цялата система на скривалищата: у кого къде какво се пази! А сега Аля трябвало да се ориентира във всичко съхранявано (да се пресегне дотам, докъдето с години не можехме да се пресегнем), да изгради нова система и за всеки ръкопис да реши: кое — непременно да се изпрати в чужбина след мен; кое — желателно; кое трябва да остави да се пази в СССР до поискване, кое — да се пази, но никога няма да го поискаме; кое — да се унищожи.
Затова, макар че било по-просто от различните скривалища веднага да се прехвърлят нещата за изпращане, но така почти не се случило, а Аля поела риска да прекара всичко през застрашеното ни жилище, да го внесе и изнесе, а тук да го прегледа, понякога лист по лист, да го групира в нови пликове. (Тази работа можела да свърши единствено самата Аля, а вечерно време идвала и доста й помогнала Люша.)
Но преди това, докато очаквали обиск у нас, първият им подтик бил спешно да изнасят — при някого, в други жилища! Още първата вечер след арестуването ми Стиг по себе си (на срещите с мен беше свикнал да използва големите си джобове) изнесъл черновите на статиите от „Изпод канарите“ и писмата за изпращане на Запад. А после по нашите, съветските, Аля изпращала при приятели в различни жилища. Приятелите ни излизали на шумни тумби (от пазарската чанта на съседите ни Пастернакови над книжата се подавали връзки зелен лук, зелка) и после се изпращали докъдето трябвало. Дима Борисов, Андрей Тюрин и Александър Гинзбург — нова фигура в нашия кръг, но не и в руското нелегално движение, най-много и най-смислено от всички помагали през тия дни. Гинзбург изнасял и концентрирал ръкописите, които трябвало да останат в СССР.
След това Аля изпращала вече не само моите ръкописи и чернови, а и редки книги, важни вестници от 1917 година. (Съществуваше съветско митническо правило, че е забранено изнасянето на книги, издадени преди 1945 година — тоест като можещи да са в „неподходящ“ дух, а моите книги, за революцията, до една бяха „неподходящи“, дори още по-зле, едвам спасени от изгаряне.) И още неколцина души (Вилгелмина Германовна Славуцкая, Александър Сергеевич Бутурлин) трябвало да изнасят книгите — най-обемистото, макар и не дотам опасно. В. Славуцкая сама измислила как да прехвърли книгите и сама уредила всичко, вече свръх всякакви очаквания, великолепно.
Сметнали, че е опасно кореспондентите да изнасят направо от нас, а по-безопасно ще е да вземат ръкописите от нечии чужди жилища… Тези адреси се съобщавали на Стиг и Нилс — за чуждестранните кореспонденти, а домакините били предупреждавани горе-долу кога да ги очакват и за да не стане грешка, в кореспондентските им карти имало условен знак с молив.
Така се разпръсквал архивът ми (като локва, ударена с ботуш) по различни отдалечени места в Москва, а дори и в покрайнините, по Рубльовското шосе и в Медведково. (След няколко дена разбрали грешката си, взели да събират всичко пак у нас.)
За Медведково тръгнал да взема материали лично Удгорд. Щял да направи прекачване из пътя, с второ такси да стигне не до търсения блок, а до следващия и да освободи таксито. (Това трябвало да се направи, за да не оставя следи.) Но ето че натъпкал всички джобове на широкото си „репортерско“ яке, взел два тежки найлонови плика, излязъл: а къде в тоя пущинак ще хване такси, за да се прибере? Три часът през деня, светло е. Край него минават с такси военни, полковник (а може да са гебисти? познай, ако можеш), прилично облеченият Удгорд вдига ръка, качват го, но из пътя неизбежно трябва да се води някакъв разговор, и си личи, че е чужденец. (Не е ли щяло да стане по-просто с автобус?)
Колко риск, съвсем непривичен за чуждестранните кореспонденти в Москва! А освен туй всеки ден трябва да си вършат работата (като се крият от пробутаната им съветска секретарка), да предават съобщения за своите агенции, за своите вестници.
По много различен начин през тия дни се разделили кореспондентите. За всекиго това било избор на съвестта, изпитание, а слава — никаква, в службата не само никакъв успех, похвала, повишение, а заплаха — да съсипе всичко, всичките години от кариерата си, всичките години на усилия: все пак вестникът не го е изпратил да се занимава с конспирация. (А Френк Крепо след известните му интервюта с мен и разумно подозирайки опасност, Асошиейтед прес специално строго го предупредили: в отношенията си със Солженицин да не прекрачва границата на позволеното. А той час по час вземал ту книжа, ту лента — и ги криел с многозначителен израз на лицето: лицето му при това предавало и как неговите пръсти се напъхват някъде там, и как той си играе със своята съдба, впрочем — с готовност. Кореспондентът на „Фигаро“ Лаконтр, отнасяйки от Аля посред нощ моята „Декларация за в случай на арест“, напъхал документа в чорапа си, под ходилото и чак тогава се обул.) И в този случай на кореспондентите на европейските, по-наясно със ситуацията органи им било по-лесно. Да речем, Удгорд бил сигурен, че в случай на провал шефът му ще го разбере и ще оправдае действията му. (Но и „мъкнел“ несравнимо с другите, натъпквайки и външните, и вътрешните, и разположените на гърба му джобове на „репортерката“, и на излизане, едър, внимателно се оглеждал във високото огледало, не стърчи ли нещо отнякъде.) А при американците схващането за кариера е особено напрегнато: провалът няма да получи морално разбиране нито от началството, нито от колегите, а само присмех над неудачника. И обяснимо било защо някои отказвали. Но трима славни юнаци — американците Стив Броунинг, Роджър Ледингтън и Джим Пайперт, мъкнели непрекъснато. И тримата сигурни англичани: Джулиан Нанди, Боб Евънс и Ричард Уолас. А куфарите (бъдещите) са големи, а кореспондентските джобове — малки. И на някои им се налагало да ходят за експлозив и да го носят всеки ден! (Мисля си, че ГБ, доволно от екстернирането ми, спокойно е наблюдавало роенето на кореспондентите и не прибирало никого, защото не искало допълнителен скандал, а и не си представяло значението и обема на изнасяното.)