Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Малко преди цялата развръзка пак Милиевна ни подхвърли още съчки в огъня. Настоя да се срещна у нея с един стар казак, макар и болшевик, но също бивш концлагерист — искал да ми даде важни материали за Филип Миронов, командарма на Втора конна, при когото бил комисар на полк. Отидох. Излезе недоразумение: С. П. Стариков бил събрал (ползвайки се от доверието на властите, от секретни архиви) голям брой въпиющи материали — не само за любимия си Миронов, погубен от Троцки, а и за изтребването на казачеството от болшевиките през гражданската война. А той искал да увековечи паметта на Миронов в отделна книга, само че не можел да я напише. И ми предлагаше най-сериозно: да му работя като „негър“: да обработя материалите, да напиша книгата, той ще я подпише, ще я издаде, а от хонорара ще се разплати с мен. Казах: дайте ми материала — и Миронов ще влезе в общата картина на епохата, всичко постепенно. — Не. И така работата щеше да свърши с недоразумението. Но вече на раздяла си поприказвахме на близки теми и се оказа: Миронов е състаничник и най-добър приятел на Крюков на младини, и самият Стариков е от същата станица Уст Медведицкая, и не само не се съмнява, че Шолохов е откраднал „Тихият Дон“ от Крюков (бил виждал Шолохов на 15 години във Вьошенская и той му се сторил тъпо и неразвито момче), но дори знае нещо повече: кой е „дописвал“ „Тихият Дон“ и е написал „Разораната целина“ — пак не Шолохоь, а тъст му Пьотър Громославски, в миналото станичен атаман (а още по-рано май дякон, отрекъл се от сана си), но освен това и литератор; бил с белогвардейците, затова цял живот после се спотайвал; бил близък с Крюков, отстъпвал заедно с него към Кубан, там именно го погребал, завладял ръкописи и го дал на Мишка като зестра заедно с дъщеря си Мария, стара мома (младоженикът, рече, бил на 19 години, а булката — на 25). А след смъртта на Громославски престанал изобщо да пише и Шолохов.
(Громославски още бил жив през 50-те години, тогава именно се появи втората книга на „Разораната целина“, а след смъртта на Громославски за 20 години Шолохов не написа вече нито ред. Аз посочих това в статията си за „Разораната целина“ („Погледнато по донски“, Вестител на РХД, № 141, 1984), където между другото отговорих и на смехотворния компютърен анализ на норвежкия славист, Гейр Йетсо и негови колеги, които се опитваха да докажат авторството на Шолохов. (Бел. от 1986 г.))
Преговорите ми със Стариков пламнаха още веднъж през последните месеци, през страховитата за нас есен на 1973-а. Милиевна ми съобщи: Стариков умира, иска да ми даде всичко, моли ме да отида час по-скоро. Отидох. Не, след като се оправил от сърдечния припадък, той не се готвеше кой знае колко да мре, а възобнови с мен същите досадни преговори. Аз — за моето си: дайте ми да използвам мироновските материали в голяма епопея. Той, вече предупреден и подозрителен: казват, че сте изопачавали съветската история. (Това идваше от Рой Медведев и комунистическата му компания: все пак в миналото старецът си е бил болшевик! Почти веднага след това той дава всички материали на Рой, така именно ще възникне книгата му за Дон, за който Рой през дотогавашния си живот надали се е замислял и пет минути.) Все пак Стариков се съгласи да ми даде едно-друго за късо време на заем. Кови желязото, докато е горещо! Трябва да грабна материалите, но кой ще се заеме с тях? Много ли ръце имаме? Аля е вързана за трите ни малки деца. Пак Люша, която още не беше се съвзела напълно след автомобилната катастрофа. Тя отишла при Стариков, с важен вид подбирала материалите, без да му позволява ясно да разбере какво ни интересува, той й ги дал за къс срок, после й се обадил по телефона, още го скъсил — наложило се първо на диктофона, двойна работа, а Люша преписвала като ненормална на машина (нали не разполагахме с копирен апарат!). Материалът наистина беше зашеметяващ. Но и Стариков ни гонеше по петите: сепнал се и настояваше: да ги върнем, да ги върнем! (А ( когато вече бяха ме екстернирали, идвал при Аля и настоявал да му бъдат върнати и направените извадки: ще ги открият на границата, а кой ги е вземал от тайните архиви? — Стариков.) Общо взето, за историята беше поработил Сергей Павлович, браво на него!
Същата есен ни се струпа всичко: провалът на „Архипелага“ — и насрещният бой — и смъртта на Кю — и тревогата, че Кю може да е разкрила цялата линия на „Тихият Дон“ (тя била видяла Ирина Николаевна в Гурзуф, последна измежду нас, — хем как! мъкнела у И. Н. и онзи „поет Гудяков“, дето се бил лепнал за нея в Крим, което можеше да има фатални последици).