Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Първоначално изводът, че автор на „Тихият Дон“ е мекият Крюков, разочароваше. Очакваше се някаква скална трагична фигура. Но изследователката беше сигурна. И аз, постепенно запознавайки се с всичко, което Крюков бе отпечатал или само написал, започнах да се съгласявам. В много от разказите на Крюков са пръснати почти гениални отделни пасажи. Само че са разводнени с безцелни, та дори чак сладникави връзки. (Но сладникавост в пейзажите е останала и в самия „Тихият Дон“.) А когато събрах някои от най-хубавите Крюкови пасажи в главата „Из записките на Фьодор Ковиньов“ — стана нещо ослепително, чак те заболяват очите.
Започнах да допускам, че през вихрените горчиви години на казачеството (през последните години от живота си) писателят може да се е сгъстил, да е станал по-горчив, да се е издигнал над предишното си равнище.
А може да не е и той, а някой неизвестен на нас.
От разработения архив по желание на Мария Акимовна най-безинтересната част продадохме (използвайки като подставено лице оправната Милиевна) на Ленинската библиотека и получените 500 рубли препратихме на Акимовна. Тази продажба беше наша грешка: хем малко дадоха, неудобно ни стана пред Акимовна, и — разкрихме диря, че някъде около нас се занимават с Крюков. Но: притесняваха ни обемите и теглото, трудно можехме да държим книжата, не разполагахме с място.
През юни 1971 — ва бях в Ленинград и отидох при М. А. Срещата ни мина добре. Акимовна се оказа твърда жена, наистина непреклонна пред болшевиките, непростила им нищо, и нито болестите, нито семейните беди (мъжът й я изоставил) не бяха отслабили волята й. Тя действително искаше истината за Дон и истината за Крюков. Пихме у нея донско вино, ядохме донски гозби — стори ми се, че повярва и в моята стабилност. А аз — в нейната тетрадка, че я има. Оставаше само — да я донесат от Царское село, от „бабата, която я пази“ (защото при самата М. А., след като навремето се разбъбрила, се навъртали Шолохови хора ту със заплахи, ту с подкуп). Обеща да я набави, преди да отпътувам.
Но не я набави. („Бабата не я дава.“) Съжалих я. И пак взех да се съмнявам: може пък да не съществува тетрадка? Но защо тогава ще ме будалка така? Май не съм прав?
На още една жена, Фаина Терентиевна, позната от амбулаторията, — М. А. не беше чак дотам предпазлива с всички! — дори разказала как вече искала да ми даде тетрадчицата, но я дострашало: нали съм в опасност, нали ме следят, ще ми вземат тетрадката. Фатална грешка! макар че й било трудно да прецени: къде е по-опасно, къде е по-безопасно, не е ли така? Фатална, защото ако пуснехме в публикацията факсимилета заедно с мостри от Крюковия почерк и ако ескизите реално приличаха на началото на „Тихият Дон“, Шолохов щеше да бъде съсечен на място, а Крюков възстановен твърдо. А сега М. А. остана приклещена с тетрадката си, и да иска да я даде на някого — късно е: понеже разбираше тежестта на доказателството, могъщото Учреждение сменило съседите на М. А. в комуналната квартира (съвсем както с Кю!), настанило свои хора и сега всъщност Акимовна се намирала в затвор, всяка нейна крачка се контролирала. — Този завършек на историята научих от Фаина Терентиевна през юли 1975 година в Торонто, където тя емигрирала и ми писа: М. А. ми била давала тетрадката, но мен ме дострашало да я взема, как сега да я спаси?…
Никак. Само ако М. А. не се побърка в обсадата, ще може да издържи още години и години.
(Сега починала и Мария Акимовна. Не знам: отнесла ли е тайната със себе си, или не е имало такава. (Бел. от 1986 г.))
Както и да е, не получихме тетрадката — очаквахме самото изследване. Но то вървеше много бавно: И. Н. беше претоварена със скучна измерителна, но доходна договорна работа. На минаване през Москва тя се виждаше с мен и с Люша, даваше ми да чета ескизи на глави, Люша (или Кю в Ленинград) ги преписваха на машина от трудния почерк, от безброй листчета с допълнения — на чужд човек не бива да се дава.
За последен път се видяхме с И. Н. през март 1972-ра — в Ленинград, пак в онзи кабинет, където се запознахме и където тя ми предлагаше да работя. (Сега толкова се бяха сгъстили времената — притесняваше ме, че на вратата се сблъсках с някаква писателка съседка, можеше да ме е познала, можеше да плъзне слух — че сме свързани. Лоша работа.) Болестта още по-ясно проличаваше в чертите на И. Н., но тя се държеше несъкрушимо, яко, мъжки както винаги. Сама подхвана такъв монолог: какво да отговаря, ако вземат че дойдат и открият с какво се занимава. (Аз чак бях забравил за тоя проблем, след като отдавна бях прекрачил всички граници, но на всекиго му се случва някой ден да прекрачи първата — и колко е трудно.) Сега тя се готвеше да отговаря — непреклонно и уверено в себе си. Не беше подписвала петиции, с никого не се срещаше — в самота извървяваше своя път към подвига.