Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И все пак никой от нас четиримата не знаеше предварително къде отиваме. Едва по планинските поляни ни се каза, че отиваме на връх Миджур, където трябваше да обядваме. Целият ни маршрут представляваше прекосяване на част от т.нар. боен път на някогашната бригада „Чавдар“, която бе командувана от днешния министър на отбраната Добри Джуров, бивш царски фелдфебел. Политически комисар на бригадата е бил известният партизански поет Веселин Андреев, когото познавах много добре. Пътьом на няколко пъти Живков се спираше, за да ни събере, и заедно с Желязко Колев ни разказваха откъслечни случки от партизанските времена. Желязко изглеждаше много ентусиазиран от това, че Живков се позоваваше на неговата памет и в замяна на няколко пъти се обърна към него с името Янко, което беше партизанският псевдоним на Живков. Желязко говореше винаги с детински патос, като ученик, който декламира високопатриотично стихотворение. Искрено или не, той се представи пред нас като човек, който продължаваше да живее със своята ремсова младост и комай освен нея нямаше нищо друго. В това припомняне на миналото много пъти бе споменат Добри Джуров, но нито веднъж Веселин Андреев или Христо Ганев, който е бил комсомолски секретар на бригадата.
От това, което се каза, останах с впечатление, че Живков е идвал от време на време при партизаните, след което си е отивал. Но неговите точни функции не ми бяха ясни. Според тогавашната официална версия той е действувал като представител на окръжния комите г на партията, но според твърденията на партизани от самата бригада просто е изпълнявал куриерски функции между партийното ръководство в града и бригадата. Ала ако човек съдеше по отношението на Желязко Колев, повече от явно беше, че бригадата „Чавдар“ бе съществувала единствено заради Живков.
И сякаш да охлади малко прекалената екзалтация на полковника, Живков забеляза, че в мемоарната литература много нещо се разкрасявало и преиначавало.
„Имаше смелост, но имаше и много страх!“ — каза той и припомни една случка, когато в най-тежките дни на бригадата той с още един негов другар трябвало да бягат и се крият из някакво дере, умирайки от страх. Разказът на Живков беше съвсем реалистичен, като на човек, който разказва истинска преживелица без никакви преувеличения. Ударението беше върху страха на Живков, чрез което той вероятно искаше да ни каже, че „нищо човешко не му е било чуждо“.
Така или иначе, неговото реалистично отношение към миналото бе загатнат упрек към множеството романтични разкрасявания на разни пишещи мемоари герои.
Забелязах, че докато говореше, той следеше внимателно нашата реакция и остана доволен, когато видя, че реализмът му ни направи добро впечатление.
Пешо носеше добре издута раница, в която освен термос с кафе имаше и някаква скромна закуска за всички. Спряхме на малка поляна и Пешо отвори раницата. Междувременно Анастас каза на първия секретар, че още помни обвиненията, които той бе отправил срещу него в миналогодишната реч в Партийния дом. В едно свое стихотворение Анастас Стоянов бе казал, че гората миришела на тамян, имайки предвид боровите гори. Тогава Живков от трибуната се беше провикнал, че „нашата, партизанската гора, другари, не може да мирише на църква“. Трябва да се каже, че този упрек срещу Анастас изобщо не беше справедлив и явно Живков беше станал жертва на някой от своите съветници. Анастас беше в най-точния смисъл на думата онова, което се нарича „партиен поет“. Цялата му поезия бе пропита с онзи непоносим, долнокачествен комунистически патос, който винаги беше оценяван високо от партията.
„Е, какво ще ни кажеш сега?“ — попита благосклонно Живков, след като въпросът за тамяна се изясни и се разбра, че гората никога не е била за Анастас църква. Нашият поет не дочака втора покана, стана и започна да ни декламира стихове за партията. Това бяха същите гръмки нескопосани, фалшиви думи за майката партия и нейните верни чеда, от които поне на мен ми става лошо в стомаха. Огледах се. Живков внимателно слушаше и явно изпитваше известно удоволствие. Желязко Колев се беше захласнал. Лада Галина се беше усмихнала твърде двусмислено, Златка Дъбова, почервеняла от неудобство, гледаше в земята, а Пешо невъзмутимо прибираше раницата си. Анастас беше вдигнал очи към простора и вдъхновено римуваше дума след дума „та-та-рам-та-та-та-там…“. Помислих си, че той се представяше пред първия ръководител на страната като точно онзи жив поет, който Живков най-много би желал да види. Без съмнение в този миг петното на тамяна се изпари завинаги от биографията на Анастас Стоянов и както се знае, впоследствие той направи бърза кариера в административната йерархия на писателския свят.