Фантомът на паметта

Ала с всеки изминал ден стремежът ми да възстановя паметта си, а следователно — и обкръжаващия ме свят, ставаше все по-слаб и отстъпваше пред забележителната идея да създам наново своето място в този свят. И защо трябваше да се притеснявам за това дали съм развалил отношенията си с един или друг човек? Не биваше да се тревожа по този повод, защото бе много по-лесно да забравя за въпросния човек и да престана да общувам с него. Да се направя, че в живота ми изобщо не е имало такъв човек. Или — тъкмо обратното — да избия от главата си подозренията по въпроса дали не съм обидил някого и да се държа така, сякаш нищо не се е случило. Та нали щом аз не помнех за собствената си свинска постъпка, какво основание можеше да има някой друг да ми се обижда заради нея?

В този подход нямаше кой знае колко логика и аз ясно осъзнавах това, но на нивото на емоциите си усещах силната съблазън да ѝ се поддам. Интересно — как би реагирала майка ми, ако ѝ кажех: „Не помня за обещанието си да напиша книга за сестра си и затова няма да я напиша. Не мога да изпълнявам обещания, за които не си спомням и за които не отговарям.“ В сегашното ми състояние думите не помня бяха синоним на това не се е случвало. Вероятно в отговор щях да чуя, че Верочка никога не би се държала по този начин и защо Господ прибира при себе си най-достойните, а всевъзможните безотговорни нищожества продължават да тъпчат земята. В този контекст под всевъзможни безотговорни нищожества щях да се подразбирам естествено аз. А в апотеоз на всичко това можеше да се превърне фразата, която вече бях имал сгода да чуя: „И защо умря тя, а не ти?! Ако беше Верочка, непременно щеше да намери начин да увековечи твоята памет и да успокои майка си.“ Вярно, мама не бе в най-блестящото си душевно състояние, когато изрече тези думи, но от това на мен не ми стана по-леко, защото ги чух и ги запомних, те заседнаха дълбоко в душата ми и непрекъснато ме глождеха и пулсираха като забираща рана. Общо взето, моята Олга Андреевна бе деликатен човек, но не по душа, а благодарение на разума си и на това, че знаеше как е прието да се държи човек сред приличните хора. Ала ако някой или нещо я изкараше от състоянието ѝ на душевно равновесие, тя често си позволяваше такива неща, че ако не ѝ бях син, щях да ѝ тресна вратата и завинаги да прекратя контактите си с нея.