Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— Слушай, а защо не сме се срещали с теб на гробището? — попитах най-сетне. Много ме вълнуваше този въпрос, тъй като, доколкото разбирах, печалната епопея на Боря с арестуването и лечението му вследствие на престоя в затвора му бе отнела малко повече от година, но при всички случаи през декември миналата година и през февруари тази година той е имал пълната възможност да помене Вера на рождения ѝ ден и в деня на смъртта ѝ.
В очите на Боря се мерна нещо, което досега не бях забелязвал. Мерна се, но мигом изчезна.
— Бях на гробището. Но по-късно — привечер. Не съм ти се обаждал и не съм се уговарял за среща с теб — кратко отвърна той.
— Но защо?
— Не исках да ме виждаш такъв. Срамувах се от своята немощ, от куция си крак. Дори и от това, че се возя в колата си без шофьор. А пък сега, когато и ти се сблъска със здравословни проблеми, нямам от какво да се срамувам. Олга Андреевна ми каза, че имаш амнезия и че си забравил почти две години от живота си. А в момента аз те гледам и всичко ми става ясно. Ти си здрав като бик, човек и с камък не би могъл да те убие, а се търкаляш в болницата и се правиш на умиращ. И разбирам още, че се срамуваш от недъга си. Точно по същия начин, по който се срамувах и аз. Кажи, не е ли така?
— Казвам: така е. Позна.
— Искаш ли да отгатна още нещо?
— Давай!
— Ти ме извика, за да ти разкажа някои неща от живота ти през тези две години. Вярно ли е?
— Какво говориш, Боря! — възмутих се аз, усещайки неприятно пробождане в душата си. Той знаеше и кътайте ми зъби, този мой приятел от детинство. — Просто ми домъчня за теб. Прииска ми се да те видя.
— Не се занасяй, Дюхон, защото много добре те познавам. Но по тази точка, за съжаление, не мога с нищо да ти помогна.
— Дори и по телефона ли не сме се чували? — недоумявах аз. — Наистина ли не съм те поздравявал за рождения ти ден, за Нова година? А ти — мен?
— Не, разбира се, защо да не сме се поздравявали. — Боря се усмихна. — Звъняхме си един на друг. Говорехме си, както винаги, по десетина-петнадесет минути. Но ти не споделяше с мен никакви проблеми. Не зная — може би не ти е било удобно да разговаряш, може би Лина и Женя са били до теб. Общо взето, ти и преди не споделяше особено с мен, дори и когато се срещахме на гробището. И ето че наистина се появява едно странно чувство: едва когато човек попадне в беда, разбира дали има истински приятели или не. Аз също минах през това, само че малко по-рано. Защото не е задължително за приятел да се смята този, който е готов да ти помогне при първото повикване. Не, приятелят е онзи човек, който те познава до мозъка на костите ти, който те разбира и от когото ти никога и за нищо не би се срамувал. Тъжно е, нали? Когато осъзнах, че се срамувам от теб, аз си дадох сметка, че ние отдавна сме престанали да бъдем приятели. А сега става ясно, че вече не зная нищо за теб. Вярно, ти не се срамуваш от мен и не криеш от мен недъга си заедно с всичките си проблеми. Но нищо не си ми разказвал за себе си и ние отдавна вече общуваме не като приятели, а като случайни познати. Дюхон, в какво сме се превърнали, а? Къде се дяна нашата дружба?
В гласа му звучеше толкова искрена тъга, че ми стана зле. Беше прав — прав за всяка дума.
— Сигурно сме я подменили с доходоносния си бизнес — опитах се да внеса по-лековат тон в разговора ни. — Всъщност просто сме навлезли в онази възраст, когато започваш да мислиш не толкова за кариерата и парите, колкото за душата си. Та затова сега се налага да преоценим всичко. Жалко, че не съм ти разказвал нищо за своите неща. Май че съвсем съм се объркал.