Фантомът на паметта

Наричах наум двамата моят букет, тъй като Павел Петрович ми напомняше за изсъхнал трънлив магарешки бодил, а Елена ми приличаше на мимоза, защото беше толкова нежна и плаха, че бе готова да повехне и при най-лекото невнимателно докосване. В този ден, когато се появих до басейна след заниманията си на тренажорите, половината от моя букет вече киснеше във водата. Половината, защото забелязах само Елена, която се бе завряла в ъгъла на басейна и бавно се придвижваше, крачейки по дъното. Храбрият блюстител на чистотата на речта никакъв не се виждаше.

Метнах кърпата и хавлиения си халат на пластмасовия шезлонг, свалих джапанките си, гмурнах се във водата и доплувах до Мимозата, като през това време си мислех какво ли би могло да се случи в живота на една млада жена, след като — независимо от разкошното си тяло и привлекателното си лице — създава впечатление за хилаво, жалко и прекършено цвете.

— При Павел Петрович дойдоха дъщеря му и мъжът ѝ и той помоли да ви предам, че днес няма да ни прави компания — обясни Елена в отговор на моя въпрос.

— Надявам се, това не означава, че ние с вас ще нарушим режима си. — У мен веднага се пробуди мъжкарят. — Ще обядваме заедно, а в четири часа ще идем да се разходим двамата.

Ако тя не беше мимоза, а поне метличина, нямаше да се сдържа да не пусна една непристойна шегичка и да вмъкна между обяда и разходката: „а следобед ще си почиваме заедно“. Но такива шеги бяха невъзможни с мимозата, защото, току-виж, всичките ѝ пухкави тичинки окапали от ужас. Ние мило разговаряхме помежду си, Елена ме разпитваше за европейските градове, до които често бях пътувал, и за азиатските, които също бях имал възможност да посетя. И дори се смя, когато ѝ разказах за Китай и за обществените тоалетни там, в които нямаше тоалетни чинии и чиито врати не се затваряха, за необяснимия за европееца маниер да влизат без покана в хотелската ти стая и за други неща, които ме бяха учудили и забавлявали по време на пътуването ми из провинциите Куенмин и Юннан. Но ѝ бях благодарен, че тя не разказваше нищо за себе си, за личния си и за семейния си живот, защото щях да бъда принуден да изслушам всичко това, а после едва ли бих намерил приличен повод, с който да се измъкна от въпросите на аналогична тема, отправени към мен. Изобщо нямах никакви намерения да обсъждам амнезията си нито с Павел Петрович, нито с Елена, нито с когото и да било друг чужд човек.