Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Изумително бързо влизах във форма и ако през първия ден успях да повъртя педалите на колелото само пет минути при минимално натоварване, след което сърцето ми започна да думка с непозволена честота, то днес, на седмия ден, аз с лекота правех това в продължение на цели двадесет минути и вече повече от двадесет и пет минути крачех по бягащата пътечка със скорост шест и половина километра в час и се чудех дали да не увелича ъгъла на наклона ѝ. Никога не бях допускал, че физическите натоварвания могат да носят морално удовлетворение, но ми се струваше, че с всяка изминала секунда укрепвам и се изпълвам със сили и издръжливост — и това истински ме радваше. Като побъркан по два пъти на ден се качвах на кантара и бях готов да подскачам от радост, сякаш съм малко дете, ако видех, че съм станал със сто или с двеста грама по-лек. Но за една седмица тези всекидневни смешни грамове се превърнаха в цял килограм, което, разбира се, не ме остави равнодушен.
След заниманията си на тренажорите аз се отправях към басейна и започвах бавно да размахвам ръце в синята вода, изобразявайки плуване в стил брус. За разлика от фитнесзалата, където напращявах от здраве и сила в горда самота, в басейна винаги имаше много хора и за една седмица успях да завържа познанства фактически с всички любители на водните процедури. Компанията беше пъстра, разнообразна, разнопроблемна и обединена само от едно: от дебелия свой или чужд портфейл, който позволяваше на тези хора да се подвизават тук. От всички поболели се плувци аз откроих като по-особени само двама, останалите се сляха в представите ми в кашообразна маса.
Забелязах възрастния Павел Петрович още първия ден. Той се лекуваше от някаква болест на гръбначния стълб, та затова — по съвета на лекаря — по цял ден киснеше в басейна. Но според моя непрофесионален поглед, на него нямаше да му е излишен и психиатър, макар че в такъв случай Павел Петрович би изгубил цялото си очарование, което се състоеше в това, че човекът се опитваше да научи всички околни да се отнасят уважително към думите. В неговите представи уважително означаваше икономично, в смисъл че човек трябва да изговаря само онези думи, които съдържат полезна информация или са емоционално натоварени. Като при това старчето настояваше най-вече да се спазва принципът на полезността. Според мен той отдавна вече бе скъсал нервите на всички, които посещаваха басейна. А аз от сърце и душа се забавлявах от общуването си с него и дори нарочно го провокирах към поредната менторска тирада. Павел Петрович представляваше доста ярък типаж и щеше да е същински грях да изпусна възможността да го понаблюдавам, за да го опиша след това в книгата си.
Нашето запознанство започна с моя спонтанен възглас, който случайно съвпадна с обстоятелството, че отправих поглед към минаващия по края на басейна възрастен човек:
— Колко е топла водата!
Той веднага спря и втренчи в мен малките си сиви очички, уютно разположени между старческите бръчици на лицето му.
— Млади момко… нямам честта да зная името ви…
— Андрей.
— Много ми е приятно. Павел Петрович — представи се той. — Да не би да ви се струва, че съм облечен в костюм на Сен Лоран?
Въпросът ми се стори повече от странен и дори не ми хрумна какво да му отговоря, за да вляза и аз в същия стил на разговор. Просто в този момент още не знаех, че става дума за стил.
— Не, разбира се — простодушно изтърсих аз, — според мен вие сте по плувки.
— И как ви се струва — моите плувки сухи ли са или мокри?
Едва в този миг схванах, че това е някаква игра и ми стана интересно и забавно. Но реших засега да не си придавам кой знае какви важности, защото човекът все пак беше на възраст…
— Според мен са мокри — честно казах аз, — от тях тече вода.
— Точно така. — Павел Петрович назидателно вдигна пръст. — От което може да се направи изводът, че вече съм плувал в басейна и съм имал възможността лично да установя каква е температурата на водата. В такъв случай защо вие ми съобщавате това? Защо хабите думи с цел да ме информирате за факт, който ми е вече известен?
В първия момент изпитах желание да му се озъбя, един вид: от къде на къде му е хрумнало, че изобщо съм се канил да му съобщавам нещо, та аз просто си говорех сам на глас и казах всичко на всичко три думи, пък било то според него — и ненужни, а я колко думи бе произнесъл той в отговор, само и само да ми обясни собствената си тъпотия! Но успях да удържа чисто детинския си порив — и слава богу! Чичкото ми се стори забавен и аз реших да продължа играта.