Безликите [bg]

— Сега!

Втурнаха се напред. Стената се затвори зад тях, а пространството пред тях се отвори. Плашещо бе да търчиш бясно към каменна преграда, но тъкмо преди да се ударят в нея, тя се разтваряше и се затваряше точно зад тях. Начинът им на придвижване й напомняше на пътуването с Били Рей Сангуайн към барон Венгос. Нито тогава й бе харесало, не й харесваше и сега.

Като че ли тичаха под наклон нагоре. Скълдъгъри бе угасил пламъка, за да пести кислорода, и двамата бягаха в пълен мрак. Валкирия отваряше крайчето на устата си, за да вдишва, и внимаваше въздухът да не попада върху дупката в зъбите й.

Уморяваше се. Твърде дълго спринтираха. Трябваше да забави, само за миг, но знаеше, че обграждащото ги пространство ще продължи без тях. Не й се нравеше смъртта чрез смазване, колкото и бърза да бе.

— Не предполагах, че ще продължи толкова дълго — надвика грохота Скълдъгъри. Той нямаше дъх, който да му свърши, нямаше и мускули, които да крещят на умряло в тялото му. Точно в момента Валкирия му завиждаше.

Палтото на момичето внезапно я дръпна назад — краищата му се бяха заклещили. Тя издърпа рязко ръце от ръкавите и го остави зад себе си, но не успя да запази равновесие. Скълдъгъри я сграбчи за ръката и почти я вдигна до себе си, като практически я дърпаше със същата скорост, с която допреди малко тя бе тичала. Тя отново стъпи стабилно и след миг пак тичаше сама.

И тогава ги посрещна ослепителна светлина и силно въздушно течение. Валкирия се подхлъзна на мокра трева и се просна по гръб. Грохотът рязко спря. Покрила устата си с ръце, Валкирия дишаше учестено и примижаваше срещу небето.

Скълдъгъри уви шала около челюстта си и нахлупи шапката си ниско над очните си кухини.

— Градината на възпоменанието. Като за изход на таен тунел не е най-незабележимото място, но не се оплаквам.

Валкирия изсумтя в съгласие. Той й помогна да се изправи. Побиваха я тръпки от студения въздух. Виждаха се само възрастни хора, които се разхождаха лежерно. Бяха пристигнали незабелязано. Прекосиха градината до портите.

— Имаме проблем — каза Скълдъгъри. — Освен няколкото очевидни, имам предвид. Бентлито е пред Убежището и няма да можем да си го върнем.

Тя изстена.

— Добрите новини са, че след като го потрошихме преди две години, се погрижих да се заредя с резервни коли. Имам една само на няколко минути пеша оттук.

Валкирия измърмори въпрос.

— Не, не е жълта — засмя се той. — Тази ще ти хареса, сигурен съм.

Стигнаха до малък парк зад една порутена сграда, а Валкирия се стараеше да крие кръвта от минувачите. На място ги чакаше един Форд Фиеста. Тя изгледа Скълдъгъри гневно.

— Е, мъничка е, да — кимна той.

Валкирия отново възрази безсловесно, но детективът поклати глава.

— Ще се изненадаш колко е маневрена. Няма скоростта, мощта и удобствата на Бентлито, но особено в градски условия, Фиестата е чудесна…