Безликите [bg]

— Някой бил ли е тук? — заразпитва Скълдъгъри.

— Никой — каза Кларабел. — Какво търсите?

— Пукнатини — каза й Валкирия. Тя оглеждаше за знак от присъствието на Сангуайн.

— У тях е — с отчаяна напрегнатост рече Скълдъгъри. — Диаблерията. Някак са се вмъкнали и са го откраднали. Не знам как, но са успели.

Танит също се появи изневиделица и макар с Валкирия да не се бяха виждали от седмици, момичето нямаше време за усмивки. Танит пък, като че ли бе в чудесно настроение.

— Хей! — поздрави ги тя лъчезарно.

— Взимай си меча — отвърна й Скълдъгъри и извади пистолета си. — Може още да са тук.

— Загубих си меча — призна Танит. — И после паднах от сграда. И ме пронизаха в ръката. Кой може да е още тук? Какво става?

— Гастли — можеше само да каже Валкирия.

— Знам! — засия Танит. — Не е ли страхотно?

Скълдъгъри рязко завъртя глава.

— Какво е страхотно?

Усмивката на Танит се стопи и в погледа й настъпи объркване.

— Ъм, Гастли.

— Какво му е страхотното на Гастли? Няма го.

— Но аз тъкмо говорих с него.

Те я зяпнаха, после чуха стъпки и видяха как той прекосява прага. Мъж с телосложение на боксьор и дрехи на шивач. Белези покриваха цялата му глава, а усмивката му бе слаба, но искрена.

— Гастли! — изпищя Валкирия, смущаващо пронизително, и се изстреля към него. Той изсумтя от яростта на прегръдката й и се разсмя.

— Махайте се, махайте се — нареди Кенспекъл. — Нека го разгледам.

Валкирия се отдръпна с два енергични скока и позволи на Кенспекъл да го разгледа.

— Помниш ли името си? — попита той и светна с фенерче в очите на Гастли.

— Да, професоре. Казвам се Гастли Биспоук. Шивач съм, любимият ми цвят е зеленото и нямам домашни любимци.

— Така боли ли? — Професорът боцна Гастли в лицето с пръст.

— Ауч. Да.

— Добре тогава. — Кенспекъл се отдръпна. — Добре си.

Без да чака отговор, той го подмина и си тръгна от стаята.

— Грижовността му не се е променила особено — отбеляза шивачът.

Скълдъгъри се изправи до него. Двамата приятели се спогледаха.

— Танит ми каза, че ме е нямало около две години — каза Гастли.

— Точно така.

— Дълго време.

— Така е.

— Не толкова, колкото можеше да бъде, но все пак. Няма… няма да ме прегръщаш, нали?

Скълдъгъри внимателно обмисли възможността.

— По-скоро, не — заключи накрая.

— Би било едно такова странно — обясни Гастли.

— Разбирам.

— Може да си стиснем ръцете, обаче.

— Това някак не ми допада.

Гастли повдигна рамене.

— Ясно, обичаш личното си пространство, мога да разбера това.