И се възправи сянка [bg]

Педеро хвърли поглед към жреца воин и към роба, но и двамата просто бяха свели премрежените си погледи към пода, сякаш това е единственото нещо, което правят в живота си. Той отново се приближи до кабинката и почти се притисна в нея.

— Истина ли е? — попита почти шепнешком началника си. — Искам да кажа, дали е истина онова, което той е казал?

Аларум отговори внезапно и със силен глас.

— Оставете ни! — нареди той и жрецът воин и робът най-сетне погледнаха към Педеро, след което се отправиха към вратата.

— Наистина ли искаш да знаеш това? — попита Аларум, след като и двамата излязоха.

— И бездруго вече имам усещането, че някаква примка се стяга около врата ми.

— Така ли? Тогава какво да кажа аз? Нали и аз прочетох този доклад?

— Вие може вече да сте част от това — смело отвърна Педеро.

Той знаеше, че е късно да е предпазлив.

Откъм кабинката се разнесе тихо хриптене. Педеро реши, че е смях.

Защо се смее? Какво от всички тези неща би могло да бъде смешно?

— Моите началници може би — най-сетне долетя гласът. — Със сигурност началниците на този дипломат от Отдела.

Педеро потупа с пръст влажните си устни. В този момент мислите му се насочиха към тревата хазии, която го очакваше в личните му покои в Храмовия квартал, и към дългата вечер на удоволствия, която си беше обещал с новата си робиня наложница. Зачуди се дали изобщо ще успее да стигне жив до дома си.

Докладът се подаде изпод вратата на кабинката и се плъзна по пода. Педеро го загледа втренчено.

— Погреби това някъде из папките. Не казвай на никого нищо за него. Ясно ли е?

Беше готов да се хвърли в краката на Аларум — такава благодарност изпитваше към него в този момент. Облекчението, което го заля, беше като прилив на плътско удоволствие.

— Разбира се, началник — отвърна Педеро и побърза да се наведе и да вземе листа хартия от пода.

— И… Педеро?

— Да, началник? — останал без дъх, отвърна той.

— Как изглежда този дипломат?

— Мисля, че има негово описание в досието му.

— Донеси ми го.