Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Арвардан я погледна учудено.
— Какво? В зелено и бяло?… О, не мога да повярвам… Вижте, човекът, за когото говорите… не изпитва ли известно затруднение в общуването с околните?
— Да, да. О, да. Виждали ли сте го?
— Само преди пет минути — хранеше се с онези мъже там… Ето ги… Послушайте, вие двамата. — Той повика с жест мъжете.
— Такси, сър? — предложи услужливо Гранц.
— Не, но не бихте ли казали на младата дама, къде изчезна мъжът, с когото преди малко разговаряхте?
— Да си призная честно, за първи път в живота си го срещам, — отвърна Гранц, огорчен, че не желаят да се възползват от услугите му.
Арвардан се извърна към девойката.
— Вижте, госпожице, едва ли е поел в посоката, от която дойдохте, инак щяхте да го срещнете. Не може да е отишъл далеч. Какво ще кажете, ако тръгнем на север. Мога да го позная, ако го видя.
Предложението за помощ дойде съвсем импулсивно, ала не можеше да се твърди, че Арвардан е човек импулсивен. С изненада установи, че й се усмихва.
Гранц избра този момент за да се намеси.
— Какво е направил, госпожице? Не е нарушил някой Обичай, нали?
— О, не — побърза да отвърне девойката. — Само че е малко болен.
Местер проследи с поглед двамата, докато излизаха.
— Болен бил! — Той повдигна козирката на шапката си и потърка замислено брадичка. — Как ти се струва това, Гранц? Бил малко болен.
Двамата се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш? — попита го уплашено Гранц.
— Нещо, от което и аз започвам да се разболявам. Онзи тип сигурно ще е избягал от болницата. А момичето трябва да е медицинска сестра и беше доста уплашена. Защо, питам аз, ще е уплашена, щом е бил малко болен? Почти не можеше да говори, нито да ни разбира. Нали видя?
Очите на Гранц блеснаха изплашено.
— Нали не мислиш, че е треската?
— Да си призная, точно за радиационната треска ми хрумна. Беше само на крачка от нас. Кой знае какво може…
В този момент до тях се изправи слабичък човек. Имаше ярки, проницателни очи и хриптящ глас, който сякаш идеше от някакъв кладенец.
— Какво има, господа? Кой е пипнал радиационна треска?
Двамата го огледаха недоверчиво.
— Вие кой сте?
— Ха, — отвърна дребният мъж, — значи искате да знаете, така ли? За ваше сведение аз съм пратеник на Братството. — Той разтвори сакото си и посочи блестяща значка, прикачена за вътрешната страна. — А сега, в името на Обществото, кой е заразен с радиационна треска?
Местер заговори с уплашен и подтиснат глас:
— Лично аз не зная нищо. Имаше тука някаква сестра, която търсеше избягал болен и аз просто предположих, че може би е имал радиационна треска. Но това не е против Обичаите, нали?
— Ха! Вие ли ще ми кажете какво е против Обичаите, и какво не! Гледайте си работата и оставете на мен да се тревожа за тези неща.
Дребният човек потърка ръце, огледа се и затича на север.
— Ето го! — Пола сграбчи трескаво лакътя на своя спътник. Всичко стана бързо и някак случайно. — Човекът се беше материализирал внезапно, направо от заобикалящия я мрак, пред входа на един магазин на самообслужване, само на три улици от Храномата.
— Видях го — прошепна в отговор Арвардан. — А сега, вървете зад мен и оставете аз да го следвам. Ако ви забележи и се скрие в тълпата никога няма да го открием.
Двамата продължиха, увлечени в кошмарното преследване. Хората, изпълващи магазина, бяха като подвижни пясъци, поглъщащи бавно, но неумолимо своята плячка — а понякога доста бързо — а сетне я скриваха напълно, за да я изплюят в съвсем неочаквано място. Сякаш тълпата наистина бе одухотворена, но притежаваше зъл, подигравателен ум.
Арвардан заобикаляше предпазливо щандовете, следвайки Шварц на неизменно разстояние, сякаш мъжът бе привързан на невидима въдичарска корда. Делеше ги съвсем малко разстояние, когато той протегна едрата си длан и я положи на рамото на другия.
Шварц го погледна изненадан, промърмори нещо неразбираемо и се задърпа панически. Ръката на Арвардан обаче, беше достатъчно силна, за да задържи и по-здрави от Шварц мъже, а той самият нареждаше със спокоен, дружелюбен тон, по-скоро заради обкръжаващите ги посетители: „Здравей, стари приятелю, от месеци не съм те виждал. Как си?“
Доста прозрачен ход, като се имаше пред вид, че в отговор получаваше само нечленоразделно дрънкане, но за щастие, в този миг Пола се присъедини към тях.
— Шварц, — прошепна тя — връщай се с нас.
Като я видя, Шварц се напрегна, готов да побегне, сетне сви рамене.
— Аз… тръгне с вас… — произнесе уморено той, но думите му потънаха сред неочаквания пронизителен възглас, който екна от високоговорителите в магазина: