Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
— Имаш ли?
Шварц поклати бавно глава.
— Добре, аз ще те черпя! — той замени монетата от половин кредит с по-дребна и я подхвърли на странния посетител.
Шварц я улови и го погледна объркано.
— Хайде де. Покана ли чакаш? Пъхни я в храномата. Ето, тук.
Шварц изведнъж осъзна какво се иска от него. Върху автомата имаше цяла редица от отвори с различна големина, а под тях бяха разположени копчета, също с различни символи, до един непознати. Шварц посочи сервираната на масата храна и прокара пръст по редицата от копчета, вдигнал въпросително вежди.
— Стига му и един сандвич — изръмжа навъсено Местер. — Напоследък трябва да са се навъдили просяци с кулинарни разбирания. Скъпичко ще ти струва удоволствието, Гранц.
— Добре де, ще изгубя нула цяло и осемдесет и пет кредита. Утре и без това дават заплата… Тук — той се извърна към Шварц и пъхна една по-едра монета в съответния процеп, след което отвори едно метално чекмедже в стената. — Взимай и сядай — само че на друга маса… Не, задръж рестото. Купи си чашка кафе с него.
Шварц отнесе подноса на съседната маса. С помощта на прозрачна лепенка отстрани бе прикрепена лъжица, която се отдели веднага щом я притисна с пръст.
Храната беше съвсем студена и не приличаше на онази, която бе видял на масата с мъжете, но това сега нямаше значение. Измина известно време, преди да почувства, че храната постепенно се затопля и че подносът също е топъл при допир. Той втренчи разтревожен поглед.
От коричката на ястието се вдигаше ароматна пара, малко след това подносът и храната започнаха да изстиват. Шварц почака още минута-две, а после приключи с яденето.
Гранц и Местер седяха там, където ги бе оставил. До тях се беше навел още един мъж, но Шварц не му обърна внимание.
Не беше забелязал, също така, че от мига, когато напусна института, някакъв дребен, слаб човек непрестанно го следваше и се стараеше да не го изпуска от поглед.
След като се изкъпа и преоблече, Бел Арвардан се зае отново със задачата да изследва обитателите на планетата Земя — примитивни същества, наричащи себе си хора — в тяхната естествена среда. Времето бе меко и приятно, духаше слаб, прохладен ветрец, а селището — пардон, градът — беше тих, спокоен и ярко осветен.
Не изглеждаше чак толкова зле.
Първа спирка, Чика, помисли си той. Най-богатата колекция от земни жители на планетата. После Вашен — местната столица. Сенлу! Санфран! Бонеър!… Планирал бе да обиколи целия западен континент (където, всъщност, населението бе най-гъсто разположено) и ако отделя по два-три дни на всеки град, ще се върне в Чика тъкмо когато се очакваше да пристигне експедицията.
Не само приятна, но и поучителна разходка.
Следобедът напредна и огладнял, Бел влезе в първия срещнат Храномат. Докато се хранеше, стана неволен свидетел на сцената, разиграла се между двамата местни жители, настанили се малко след него, и възрастният мъж, появил се последен. Стараеше се да следи всичко наоколо без да издава интереса си, за да избегне инциденти от рода на този на самолета. Мъжете изглежда бяха водачи на аеро-таксита, не особено добре платени, но пък склонни да си побъбрят с някой непознат.
Просякът излезе и само две минути по-късно Арвардан също напусна заведението.
На прага отскочи, за да не се блъсне в една забързана млада дама.
— Простете — рече той.
Момичето бе облечено в бяла дреха със стандартна кройка, наподобяваща униформа. Тя изглежда не обърна внимание на изпречилия й се мъж. Лицето й бе тревожно, момичето се оглеждаше непрестанно, сякаш търсеше някой, или се нуждаеше от помощ.
Бел я потупа с пръст по рамото.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? Неприятности?
Тя се спря и го погледна с невиждащи очи. Изглеждаше на около деветнадесет, имаше тъмно-кестеняви коси, черни очи, мъничка брадичка и изпъкнали скули, тъничък кръст и стройно тяло. Арвардан осъзна не без изненада, че намира за противна мисълта тази девойка да принадлежи към расата, населяваща планетата, към която отскоро бе започнал да изпитва неприязън.
Все още загледана някъде над рамото му, девойката промърмори:
— Ох, няма смисъл. Моля ви, не се безпокойте за мен. Глупаво е да се надявам, че ще открия някого, след като нямам никаква представа накъде е тръгнал. — Очите й се напълниха със сълзи. Тя разкърши рамене и пое дълбоко въздух. — Все пак, да сте виждали пълен, около четиридесет и пет годишен мъж, облечен в зелено и бяло, без шапка и доста плешив?