Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Шект можа само да кимне.
Джоузеф Шварц съвсем не беше изпълнен с възторг, когато замени своя тесен затвор с просторите на града отвън. Не хранеше никакви илюзии, че действа по предварителен план. Знаеше, че просто импровизира.
Ако въобще беше движен от някакъв рационален импулс (който да се отличаваше от подсъзнателното желание да замени с действие наложеното му бездействие) това бе надеждата, по някакъв дори случаен начин да пробуди за живот своята дремеща памет. Вече не се съмняваше, че е станал жертва на амнезия.
Обезкуражаваща беше още първата среща с града. Беше късен следобед и Чика грееше в млечнобяла светлина, под лъчите на слънцето. Сградите сякаш бяха построени от порцелан, също като фермата, на която се бе натъкнал.
Ала една мисъл не му даваше покой — че сградите на един град трябва да са кафеникави, или червени и да са доста по-мръсни. Почти бе сигурен в това.
Вървеше без да бърза. Чувстваше, също подсъзнателно, че организирано преследване няма да има. Нямаше представа откъде идеше тази увереност. През последните няколко дни бе открил в себе си някакво ново, постоянно нарастващо усещане за „атмосферата“ и за „чувствата“ на нещата около него. Странно бе това ново умение, но въпреки това…
Мислите му се гонеха объркани.
Във всеки случай, „атмосферата“ в болничния затвор бе на тайнственост и на страх. Оттук и извода, че няма да последва шумна гонитба. Знаеше го със сигурност. Но откъде идваше тази увереност? Дали странните неща, които се случваха в главата му, нямаха далечна връзка с амнезията?
Пресече още едно кръстовище. Рядко се срещаха коли. Минувачите си бяха най-обикновени минувачи. Дрехите им обаче, изглеждаха наистина смешни — лишени от модна линия, без копчета, разноцветни. Същите дрехи носеше и той. Зачуди се, къде ли са останали неговите собствени дрехи и дали наистина някога е имал други дрехи? Трудно бе да си сигурен в каквото и да било, след като веднъж паметта те е подвела.
Едно помнеше съвсем ясно — жена си и децата. Не можеше да са измислени. При тази мисъл неволно спря. Ами ако образите им са само изкривени версии на истински хора, които е познавал, в този толкова нереално изглеждащ реален живот? Тях трябва да потърси.
Минувачите го заобикаляха нервно, няколко души дори му подхвърлиха гневни реплики. Закрачи отново. Изведнъж осъзна, че е гладен, а не разполага с никакви пари.
Огледа се. Не виждаше нищо, наподобяващо ресторант. Всъщност, откъде да знае. Не можеше да чете надписите.
Надникна в няколко поредни витрини… И не след дълго забеляза помещение, обзаведено с малки, овални маси, някои от тях заети от посетители. Всички ядяха.
Е поне тук нямаше голяма промяна. Хората все още дъвчеха и преглъщаха.
Той влезе и застина, завладян от колебание. Не видя стилажи с приготвена храна, нито кухня, или помещение за готвене. Намислил бе да предложи услугите си с измиването на чиниите в замяна на порция храна, но на кого?
Обсъди със себе си този проблем и се приближи към двамата мъже, които се хранеха наблизо. Посочи с пръст и попита:
— Храна! Къде? Моля!
Мъжете го погледнаха изненадани. Единият от тях заговори нещо неразбрано, посочи края на масата, където имаше някакъв странен прибор и почука с пръст. Другият се присъедини нетърпеливо към обясненията.
Шварц трескаво шареше с очи. Обърна се, понечи да си тръгне и в този момент нечия ръка легна на рамото му…
Гранц беше забелязал Шварц още когато се спря обнадежден зад витрината.
— Какво иска? — попита той.
Приседнал срещу него, Местер само сви рамене, без да отвърне.
— Виж, влиза… — продължи Гранц.
— И какво? — попита Местер.
— Нищо. Просто го казах.
Ала само след няколко секунди посетителят, оглеждайки се безпомощно, приближи тяхната маса и запита с доста странен акцент: „Храна! Къде? Моля!“
Гранц вдигна глава.
— Храната е тук, приятелче. Седни на някоя маса и поръчай на храномата… Храномат! Не знаеш ли какво е храномат?… Погледни този нещастник, Местер. Зяпа ме, сякаш не разбира и думичка от всичко, което му казвам. Хей, драги — говоря за ей това, тук. Пъхни една монета в процепа и ме остави да се храня на спокойствие — разбра ли?
— Остави го на мира — изсумтя Местер. — Той е от ония отрепки, дето чакат някой да им пусне милостиня.
— Ей, почакай. — Гранц сграбчи Шварц за рамото тъкмо когато другият понечи да си тръгне. Сетне се обърна към Местер: — Космосе, защо не позволиш на човека да се нахрани? Сигурно съвсем скоро ще изпълни Срока. Поне това можем да направим за него… Ей, човече, имаш ли пари? … Проклет да съм, пак не ме разбра. Пари, приятелю, пари! Ето това… — И той извади от джоба си блестяща монета и я размаха под носа на другия.