Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Виж, Чуждоземецът беше друг случай. Той огледа не без задоволство записките си: „Бел Арвардан, планета Барон, сектор Сириус — подпитва за Срока — не желае да говори за своите намерения — пристигнал в Чика с пътнически полет в 11 часа сутринта местно време — враждебно настроен към земните жители.“
Този път май бе ударил право в целта. Досадно беше да се рови в записките си и да търси скрити намеци в чуждите изказвания, но пък работата си заслужаваше.
До половин час докладът му щеше да пристигне в Братството. Той напусна летището, без да бърза.
Разговор в Чика
За двадесети път от сутринта, доктор Шект прелистваше бележките си за хода на експеримента, когато вратата се отвори и Пола влезе в кабинета. Докато навличаше бялата престилка, тя го погледна намръщено.
— Татко, ял ли си нещо от сутринта?
— А? Ами да… О, какво е това?
— Това е обяд. Или поне — било е. Сигурно не си хапвал нищо от закуска насам. Какъв смисъл има да ти купувам храна и да я нося тук, след като въобще не ядеш. Щом е така, по-добре си иди в къщи.
— Не се вълнувай. Ей сега ще си хапна. Не мога да прекъсвам един жизнено важен експеримент всеки път, когато ти решиш, че е време за ядене.
Той огледа сладкиша, поставен на бюрото.
— Нямаш ни най-малка представа, — продължи Шект — що за човек се оказа този Шварц. Казах ли ти за формата на черепа му?
— Че била примитивна. Каза ми го вече.
— Но това не е всичко. Той има тридесет и два зъба: по три мъдреца отгоре и отдолу, вляво и вдясно, ако се брои и един изкуствен. Във всеки случай, не бях виждал зъб, прикачен за съседните с помощта на метални куки… Чувала ли си за човек с тридесет и два зъба?
— Не ми е работа да броя зъбите на хората, татко. Колко трябва да бъдат — двадесет и осем?
— Естествено, че толкова… Но не съм свършил. Вчера извършихме обстойни клинични изследвания. И какво мислиш, че открихме? Познай!
— Черва?
— Пола, не ми е приятно, когато се подиграваш, но въпреки това ще ти кажа. И без това няма да се досетиш. Шварц има червеобразен апендикс, дълъг три инча и половина, който дори е отворен. Слава на галактиката, това е напълно безпрецедентен случай! Проверих в Медицинския университет — бях предпазлив, естествено — и научих, че апендиксът никога не е по-дълъг от един инч, нито пък е отворен.
— И какво по-точно означава това?
— Чие този човек е някакъв атавизъм, жива вкаменелост. — Ученият се надигна от креслото и закрачи между стените на кабинета с припрени стъпки. — Знаеш ли какво съм решил, Пола, смятам, че в никакъв случай не бива да изпускаме този Шварц. Твърде ценен е като опитен екземпляр.
— Не, не татко — прекъсна го Пола, — не бива да го правиш. Не забравяй, че обеща на онзи фермер, да му върнеш Шварц и трябва да го сториш — за негово добро. Тук ще бъде нещастен.
— Нещастен! Че ние се отнасяме с него като с някой заможен Чуждоземец!
— Каква разлика? Бедният човечец е привикнал с живота във фермата и със своите роднини. Прекарал е там целия си съзнателен живот. А ето, че сега попадна в чужда, враждебна среда — дори и болезнена — да не говорим, че умът му работи по друг начин. Нима смяташ, че ще те разбере? Трябва да се съобразим с човешките му права и да го върнем на семейството му.
— Но, Пола, науката иска…
— О, замълчи! Какво значение имат жертвите на науката? Какво мислиш, че ще кажат ония от Братството, когато научат за твоите незаконни експерименти? Нима мислиш, че ще те оправдаят в името на науката? Ако не искаш да помислиш за Шварц, помисли поне за себе си. Колкото повече го държиш тук, толкова по-голяма е опасността да бъдеш изобличен. Искам да го върнеш у дома още утре вечер, както обеща, чуваш ли?… Ще сляза долу, да видя дали Шварц иска още нещо, освен вечерята.
Но само след пет минутки тя се появи на вратата с мокро от пот, побеляло лице.
— Татко, избягал е!
— Кой е избягал? — попита я Шект изненадан.
— Шварц! — проплака тя. — Сигурно си забравил да заключиш вратата, последния път, когато си бил при него.
Шект скочи на крака и се подпря на бюрото.
— Отколко време?
— Не зная. Едва ли е отишъл далеч. Кога за последен път слиза при него?
— Няма и петнадесетина минути. Тъкмо се прибрах и ти се появи.
— Добре — кимна тя, внезапно изпълнена с решителност. — Ще изтичам навън. Може би просто е решил да огледа наоколо. А ти остани тук. Ако някой го открие преди мен, не е изключено да ти се обади. Разбра ли?