Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
— Може да има неща, които е пропуснал да впише. Например недостатъчно проверени факти, които е рано да се докладват.
— Какви факти? — невинно попита Хечмур.
— Служебна тайна — натърти Джон. — Фондация „Лукач“, сами разбирате. Всяко изтичане може да навреди на интересите…
— Аха. Вижте, засега не мога да направя нищо за вас. Но ще ви държа в течение на разследването. Нещо друго има ли?
— Не, благодаря. Приятна работа — Джон изключи мобилника. Беше ядосан. „Как ли не — мислеше, — искал да свършва по-бързо! Тъкмо наопаки, ще влачат делото, докато могат, знам ги аз…“ Помисли малко и набра номера на Асанович. Шефският мобилник отговори с вежлив женски глас: „Мистър Асанович в момента е на служебно съвещание. Моля, оставете съобщение“. Джон погледна таймера, пресметна наум часовата разлика. Никакво съвещание, изчисли, шефът сега обядва. Все пак му написа: „Пристигнах благополучно. Инквизиторът не ме пуска до материала. Сидорчук“. Помисли още малко и набра номера на Балабан. Балабановият мобилник обаче не отговаряше. И домашният му телефон, и служебният даваха свободно.
На вратата се почука — прислугата накрая беше благоволила да донесе закуската. До подноса с виенски кифлички и каничка кафе лежаха новите вестници — „Файненшъл таймс“ и „Безсмислен труд“. Джон отдели „Файненшъл таймс“ настрани, а „Труда“ прегледа, докато отпиваше от горещото кафе.
Заглавието от първа страница витийстваше: „Прибират салфетката, уж“. Ставаше дума за някой си банкстер (и бивш сервитьор) Едуард, наричан още Еди Салфетката, на когото прокурорът се бил заканил, че щял да го арестува за привързаност към частнособственическите идеали в особено големи размери. Рубриката за политика детайлно нищеше крушението на нашистите от вашистите на частичните избори. Коментаторът предричаше падане на глави в нашисткия лагер, ругаеше имиджмейкърския екип на загубилите и плашеше с повторение на някакъв непонятен „бунт на мръвките“. Обсъждаха се още отношенията между финансово-информационните групировки „Агнешки главички“, „Говежди езици“ и „Свински опашчици“. Джон се зачуди дали това не са бунтуващите се мръвки, но после погледът му се залута в дълга, несмилаема и нравоучителна статия, бичуваща растящите в обществото анихилистични настроения и ценностния жвакуум. Някакъв професор анализираше пътищата за излизане от цхазъма и накрая мъдро заключаваше: „Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно“. Валутният коментар бе закичен с многозначително заглавие „Змеят отново е горянин“. Коментираха се мачовете от футболното дървенство, в ексклузивно интервю някакъв треньор наричаше шефа на футболния съюз византроп и алкохолик… Средната двойна страница представяше победителите в наградната игра на основния рекламодател, спечелили безплатни застраховки „Задгробен живот“.
Изпищя мобилникът. Джон помисли, че го търси Асанович, но се обади Антон: каза, че пристигнал и го чакал във фоайето на хотела. Джон си сложи новата вратовръзка на фрактали, облече сакото, запаса мобилника и се отправи към асансьора.
Антон наистина го чакаше, изтегнат в черно кресло в ъгъла на фоайето — изглеждаше доста по-свеж от сутринта, жизнерадостно скочи и приветства Джон. „Изготвихме ви културна програма за вечерта — обяви, — ще ви водя на мюзикхол.“ В негово произношение това прозвуча по-скоро като „мюзикгьол“. Джон понечи да откаже културната програма, но Антон го увери, че щели да дойдат и останалите членове на борда на Междуфондационното, и той склони. „Преди това ще ви покажа града — продължи Антон, — взехте ли си камера?“ „Какво да снимам, паметника на оня… графа-освободител?“ — попита Джон. Антон обясни, че графът е в реставрация, но обеща други интересни обекти.
Двамата излязоха от хотела и се насочиха към пешеходния мост, пресичащ булеварда и водещ към широк мраморен площад с грамадно и нелепо, също мраморно здание по средата. Джон с интерес се озърташе, но всичко му бе непознато. Глупаво беше да се надява да си спомни нещо. Предишния път — при единственото му досега посещение тук — беше мрачна утрин, валеше гнусен дъжд, облаци и мъгла захлупваха всичко, през мокрите стъкла на автобуса се мяркаха локви и асфалт, асфалт и локви, и шлифери и чадъри, и тъкмо влязоха в хола на пансиона, влачейки тежките си сакове, когато долетя с вой и сирени джип с човекоохранители от посолството, натовариха ги обратно — цялата група студенти на езикова практика — на автобуса и ги изстреляха назад към летището: в източните провинции бяха избухнали безредици, същите, които по-късно нарекоха „нощ на дългите арматурни железа“, и на летището огромни военни самолети евакуираха чужденците от първи и втори функционален тип… Сега всичко беше съвсем другояче — ведро и приятно, бурята бе отминала, вятърът само рошеше косите на минувачите, следобедното слънце висеше ниско над грамадата на близката планина. Джон си сложи тъмните очила.