Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Те би трябвало да са истинските Джеликоу и Паркър, а не техни двойници.
А после — с внезапност, която накара стомахът й да се свие — тя си спомни, че двамата са мъртви. По дяволите, бяха мъртви. Но бяха тук и й се усмихваха. Лудост.
— Не — заяви Сюзан и се опита да се отдръпне от тях, като се премести в отсрещния край на леглото и се опря здраво на металната преграда, чийто студ усети осезаемо през тънката си пижама. — Не. Няма да сляза на долния етаж с вас. Няма да го направя.
Джеликоу се престори на учуден. Като се правеше, че не вижда колко ужасена е тя и не разбира какво иска да каже, той погледна към Паркър:
— Явно сме се объркали нещо, а? Аз разбрах, че трябва да заведем долу Торнтън от двеста петдесет и осем.
На Сюзан не би й се сторило възможно да си спомни така добре Джеликоу и Паркър, че да разпознае гласовете им след тринайсет години. Беше се срещнала с двамата за пръв път в нощта, когато те и останалите двама бяха пребили и убили Джери Стийн. Джеликоу не бе казал нищо на делото като свидетел, дори бе отказал да даде показания, тъй като бе използвал правата си според Третата поправка към конституцията да не се самоуличава; Паркър бе свидетелствал, но твърде сбито. Наистина, тя не позна гласа на Карл Джеликоу. Но когато Хърбърт Паркър прочете на глас данните от листчето в джоба на ризата си, учудена подскочи, защото той говореше с бостънски акцент — нещо, което бе почти забравила.
Изглеждаше като Паркър. Говореше като Паркър. Трябваше да бъде Паркър.
Но Хърбърт Паркър е мъртъв, погребан и изгнил някъде в гроба си където и да е той!
И двамата я гледаха със странно изражение.
Искаше й се да се обърне към нощното шкафче зад себе си, да потърси нещо, което би могла да използва като оръжие, но не смееше да ги изпусне от поглед.
— Лекуващият лекар не ви ли каза, че трябва да ви заведем на долния етаж за физкултура тази сутрин? — попита я Джеликоу.
— Излезте оттук — нареди им тя с измъчен и разтреперан глас. — Махайте се.
Двамата мъже се спогледаха.
Поредица от първични ярки светкавици прониза смрачения от облаците ден, отрази се в невидима, окъпана от дъжда водосточна тръба и хвърли странни изображения на светлини и сенки върху стената срещу долния край на леглото на Сюзан. Мистичната светлина за миг преобрази лицето на Карл Джеликоу, изкриви го, така че очите му изглеждаха разположени в дълбоки кухини, с нажежени до бяло огнени пламъчета в дъното на всяко от тях.
— Хей, вижте, няма от какво да се тревожите — отново подхвана Паркър. — Това е само физкултура. Изобщо няма да ви боли, не е страшно.
— Да — съгласи се и Джеликоу, след като отмина невероятно силната светкавица. Сбръчка свинското си лице в неестествено широка усмивка. — Наистина ще ви хареса отделението за ЛФК, госпожице Торнтън. — Дойде до леглото и започна да сваля преградите от едната страна. — Ще се влюбите в басейна с центрофугата.
— Махайте се, казах! — изпищя Сюзан. — Излезте! По дяволите, разкарайте се оттук!
Той се стресна и отстъпи.
Младата жена се разтрепери. Всеки удар на сърцето й отекваше със сила на механичен чук, достатъчна да разбие цимент.
Ако се качеше на носилката с колелца и се оставеше да я отведат, никога нямаше да се завърне. Това щеше да бъде краят й. Знаеше го. Знаеше го.
— Ще забия нокти в очите ви, ако се опитате да ме изведете от стаята — заплаши ги тя, като се мъчеше да успокои гласа си. — Говоря сериозно.
— По-добре да извикаме някоя сестра — обърна се Джеликоу към Паркър.
Паркър бързо излезе от стаята.
Лампите в болницата примигнаха, загаснаха и за миг остана само погребалната светлина на посивелия от бурята ден, после токът дойде отново.
Джеликоу обърна малките си, разположени близко едно до друго очички към Сюзан и я удостои със съвършено празна усмивка, която смрази още повече кръвта й:
— Само не се тревожете, а? Просто се отпуснете, госпожице. Ще ми направите ли тази услуга?
— Махайте се.
— Никой няма намерение да се приближава към вас. Просто се успокойте. — Гласът му беше тих и напевен, а въртеше успокоително и ръцете си. — Никой не иска да ви навреди. Ние всички сме ваши приятели.
— По дяволите, не се правете, че ме мислите за луда! извика тя. Беше и ужасена, и гневна. — Много добре знаете, че не съм откачена. Ясно ви е какво става тук. Аз не знам, но вие сто на сто знаете.
Той я зяпна, без да каже нищо. В очите и в самодоволната усмивка в крайчето на устата обаче имаше нещо подигравателно.
— Отстранете се — настояваше тя. — Махнете се от леглото. Веднага!
Джеликоу се върна до отворената врата, но не излезе от стаята.
Звукът от ударите на собственото й сърце беше така силен в ушите на Сюзан, че заглушаваше воя от дъжда, вятъра и гръмотевиците на есенната буря. Всеки дъх, който поемаше със сухото си, изранено гърло, й причиняваше болка и трябваше да се поеме с усилие.