Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Джеликоу я наблюдаваше.
„Това не може да бъде“ — повтаряше си тя. — „Аз съм разумна жена. Учен съм. Не вярвам в чудотворните съвпадения, а и не се осланям на свръхестественото със същата увереност, с която знам, че слънцето ще изгрее утре. Призраци няма. Мъртъвците не се връщат. Не се връщат!“
Джеликоу я наблюдаваше.
Сюзан проклинаше слабото си, измършавяло тяло. Дори да имаше възможност да побегне, не би могла да направи повече от една-две крачки. А ако я принудеха да се бие за собствения си живот, едва ли би издържала дълго.
Хърбърт Паркър се върна накрая с една сестра, строга блондинка, която тя не познаваше.
— Какво става тук? — запита сестрата. — Госпожице Торнтън, защо сте разстроена?
— Те искат да ме наранят — оплака се Сюзан.
— Не, те искат само да ви отведат в отделението за лечебна физкултура на първия етаж — отвърна блондинката. Беше дошла до леглото, от същата страна, където Карл Джеликоу беше свалил предпазната опора.
— Вие не разбирате — възрази Сюзан, като се чудеше как ли би могла да обясни положението си на тази жена, без да заприлича на луда за връзване.
Паркър бе застанал до отворената врата.
— Заплаши, че ще забие нокти в очите ни — оплака се той.
Джеликоу се беше приближил до долната част на леглото; беше прекалено близко.
— Махай се, мръснико — извика рязко тя.
Той не й обърна внимание.
Сюзан се обърна към сестрата:
— Кажете му да се махне. Вие не разбирате. Имам сериозни основания да се страхувам от него. Кажете му!
— Вижте какво, изобщо няма никакво основание да се тревожите — започна сестрата.
— Всички ние тук сме ви приятели — добави Джеликоу.
— Сюзан, знаете ли къде се намирате? — попита я сестрата с тон който обикновено се използва, когато медицинският персонал разговаря с малки деца, много стари хора и душевноболни.
Притеснена и ядосана, тя й кресна:
— Да, по дяволите, знам къде се намирам. Аз съм в уилоуокската общинска болница. Имала съм нараняване на главата и съм била в кома в продължение на три седмици, но не страдам от никакви усложнения. Нямам халюцинации или налудничави идеи. Не съм в истерия. Тези мъже са…
— Сюзан, ще ми направите ли една услуга? — подхвана сестрата с прекалено разумен, сладникав и покровителствен тон. — Ще престанете ли да крещите? Бихте ли говорили по-тихо? Ако просто не приказвате така силно и си дадете малко почивка, със сигурност ще се успокоите. Само поемете дълбоко дъх няколко пъти и се опитайте да се отпуснете. Не можем да постигнем нищо, ако не се отпуснем и не станем благосклонни един към друг, ако не възприемем учтив тон.
— Боже! — изстена Сюзан, чието притеснение растеше все повече.
— Сюзан, искам да ви поставя това — приближи се сестрата. Вдигна ръка, в която държеше влажно памуче и спринцовка, в която вече бе сложена кафява течност.
— Не — тръсна глава тя.
— Това ще ви помогне да се отпуснете.
— Не.
— Не искате ли да се отпуснете?
— Искам да бъда на себе си.
— Няма да боли, Сюзан.
— Махнете се от леглото ми.
Блондинката се наведе към нея.
Сюзан грабна книжката, която четеше и я запрати в лицето й.
Сестрата направи крачка назад и погледна към Джеликоу:
— Бихте ли ми помогнали?
— Разбира се — отвърна той.
— Не се приближавай — предупреди го Сюзан.
Джеликоу тръгна около леглото.
Тя се завъртя наляво, добра се до чашата за вода върху нощното си шкафче и я запрати към главата му.
Той приклекна, чашата не го уцели и се разби шумно в стената зад него.
Огледа се за друг предмет, който да запрати.
Той се приближи бързо и тя се опита да одраска лицето му, но той хвана китките й със силните си като менгеме ръце. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Не би могла да се отскубне от него, дори и да беше в по-добра форма.
— Не се съпротивлявайте — нареди й сестрата.
— Ние всички тук сме ви приятели — за трети път заяви Карл Джеликоу.
Напразно се опита да окаже някаква съпротива. Той със сила я принуди да легне на матрака. Тя се плъзна надолу и накрая остана просната безпомощно.
Джеликоу опъна ръцете й настрани.
Сестрата вдигна ръкава на зелената й пижама.
Сюзан се замята, затропа с крака по леглото и извика за помощ.
— Дръжте я така — поръча сестрата.
— Не е лесно — оплака се Джеликоу. — В нея има много огън.
Той имаше право. Тя бе учудена, че изобщо намира сили да се съпротивлява. Паническият страх бе влял нови сили в тялото й.