Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
— Четирима.
— Какво?
— Не ви казах за онзи, когото видях вчера.
— Това трябва да е… Куинс?
— Да.
— Видели сте го тук? Или някой, който прилича на него?
— В коридора, докато бях на инвалидния стол. Той е пациент, също като Харч. Стая двеста и шестнайсет. Името му тук се предполага, че е Питър Джонсън. — Тя се поколеба, но добави: — Изглежда на деветнайсет години.
Макгий я гледаше, без да каже нищо.
Макар че още не бе дал преценка за разказа й, макар че явно се опитваше да й повярва, тя не пожела да го погледне в очите. Нещата, които бе споделила, бяха толкова необичайни, че ученият в нея се смущаваше просто от нуждата да ги каже. Беше наведена към скръстените в скута длани.
— Толкова голям ли беше Ранди Лий Куинс по времето, когато е помогнал в убийството на Джери Стийн? На деветнайсет години? — попита я накрая.
— Да. Той беше най-малкият от четиримата.
„Знам какво си мислите в момента обаче — каза си тя. Мислите си за нараняването на главата ми, за комата, за възможността да има мозъчни увреждания, които не са отчетени на скенера и чрез други тестове — някаква миниатюрна емболия или съвсем дребен кръвоизлив в един от фините мозъчни капиляри. Чудите се дали мозъчното ми увреждане съвсем случайно не се е отразило на онази точица в сивото вещество, където са складирани спомените за Гръмотевичния дом; чудите се дали това ограничено поражение би могло да оживи тези спомени и да ги превърне в основна мисъл, занимаваща съзнанието ми. Дали съм обсебена от убийството на Джери по простата причина, че някакъв необичаен натиск в ума ми насочва цялото ми внимание към Гръмотевичния дом? Дали този натиск не ме кара да добавям и нови подробности към стария кошмар? Дали микроскопичната промяна в главата ми не ме кара непрекъснато да твърдя, че виждам двойници на Харч и останалите, докато всъщност и Бил Ричмънд, и Питър Джонсън, и двамата санитари не приличат ни най-малко на четиримата членове на братството? Е, може би точно това става с мен. Или пък не. Веднъж си мисля, че това е обяснението. В следващата минута знам, че трябва да е нещо съвсем друго. Те не са двойници. Те са двойници. Те не са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Просто не знам. Господ да ми е на помощ, просто не знам какво става с мен, така че скъпи доктор Макгий, не ви обвинявам за объркването и съмненията ви.“
— Значи вече са четирима — заключи той. — Четирима двойници и всички те са тук, в болницата.
— Ами… не съм сигурна.
— Но нали току-що ми казахте…
— Мисълта ми е, че да, наистина изглеждат съвършено същите като хората, които убиха Джери. Но не съм сигурна дали не са нещо повече от двойници, да не са…
— Да?
— Ами може да са… нещо друго.
— Например.
— В случая с Паркър и Джеликоу…
— Продължавайте — подкани я той.
Сюзан просто не можеше да се застави да говори на глас за съществуването на призраци. Когато Карл Джеликоу я бе притиснал към матрака и здраво беше стиснал ръцете й, мисълта за свръхестествено обяснение не беше особено далеч от нея. Но сега вече изглеждаше като чиста лудост да се говори сериозно за мъртъвци, завърнали се от гробовете си, за да си отмъстят с кръв на живите.
— Сюзан?
Накрая го погледна в очите.
— Продължавайте — подкани я отново. — Ако двамата санитари не са просто двойници на Джеликоу и Паркър, ако са нещо друго, както казахте, какво точно имахте предвид?
Тя уморено махна с ръка:
— О, Боже, просто не знам. Не знам как да ви го кажа, как да го обясня на вас, а и на себе си. Не знам какво да мисля. Мога само да ви кажа какво видях с очите си — или какво си мисля, че съм видяла.
— Вижте, не искам да ви насилвам — бързо каза той. Знам, че това не е лесно за вас.
Видя съжаление в прекрасните му сини очи и веднага отмести поглед. Не искаше да бъде обект на съжаление за никого и особено за Джефри Макгий. Мразеше дори и мисълта за това.
Докторът замълча като гледаше в земята и очевидно размишляваше за нещо.
Тя избърса потните си длани върху чаршафа и се отпусна на възглавницата. Затвори очи.
Барабанният шум от дъжда, туп-туп-туп, превръщаше цялата уилоуокска долина в учебен плац.
— Да ви предложа нещо? — попита той.
— Определено имам нужда от това.
— Може и да не ви хареса.
— Да опитаме — отвори очи Сюзън.
— Нека доведа Брадли и О’Хара тук още сега.
— Джеликоу и Паркър?
— Имената им всъщност са Брадли и О’Хара.
— Така ми каза и госпожа Бейкър.
— Нека ги доведа тук. Ще помоля всеки от тях да ви разкаже по нещо за себе си — къде се е родил и израснал, къде е ходил на училище, как е постъпил на работа в тази болница. После можете и вие да им зададете въпроси, да ги попитате каквото пожелаете. Може би, ако поговорите малко с тях, ако ги поопознаете…