Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
— Няма да се примиря с това! — заяви тя. — Идеята не беше добра от самото начало. Трябваше да си остана в Денвър и да опитам късмета си.
Измъкна пътническата си торба изпод леглото, отвори чекмеджетата на скрина и започна да тъпче в нея ризи, гащи, чорапи и корсети.
„А какво ще стане с Луиза?“ — попита един глас в нея.
Маги отвори гардероба й започна да вади роклите.
„Какво ще стане с Луиза?“ — настояваше гласът.
Образът на Луиза с ръжен в ръка изплува в съзнанието й. В Денвър приятелката й щеше да бъде в много по-голяма опасност, отколкото тя самата.
— Добре де, дяволите да го вземат! — възкликна Маги, след което отвори торбата, изсипа бельото на кревата и върна роклите в гардероба. Тъмната нощ сякаш я пронизваше през отворения прозорец и й се подиграваше. „Погледни насам! — казваше й тя. — Бъдещето ти е черно и празно като това, което виждаш.“
Сякаш в отговор на тъмнината девойката се приближи към прозореца и облегна ръце на перваза. Нощната бездна бе погълнала хълмовете, дърветата и реката. Маги не виждаше нищо друго, освен тъмнина и отчаяние.
— Луиза може да остане в Санта Фе — каза тя към небето. — На нея ще й бъде добре тук.
Луиза нямаше да се омъжва за човек, който се интересува само от едно парче земя. Това беше проблемът, призна си Маги засрамена. Кристофър Талбът беше пленил глупавото й сърце, което не бе успяла да опази. Ако се омъжеше за него, нямаше да е в състояние да се съпротивлява на магията му. Щеше да подчини любовта си на човек, който не я желае.
— Тръгвам си — заяви Маги пред тъмното небе. — Не искам да бъда вързана за мъж, които си мисли, че съм поземлено дарение. Аз съм жена! Имам таланти, които Кристофър Талбът дори не може да си представи. Без него ще съм по-добре… Луиза ще ме разбере.
Маги натъпка отново бельото си в торбата, извади още една чанта изпод леглото и сложи в нея три рокли, които внимателно отбра от гардероба си.
„Ти бягаш!“ — обвини я вътрешният глас.
Тя закопча пелерината си, грабна торбите и духна лампата, преди да тръгне към вратата.
„Не бягам — обясни тя. — Но не искам да претърпя и други загуби.“
Стълбището беше тъмно. Маги слезе на пръсти. Часовникът, който тя, и Луиза бяха купили за полицата над камината, удари дванадесет. Всички бяха в леглата си, събираха сили за предстоящата голяма венчавка.
Маги остави торбите до, входната врата и се промъкна в библиотеката. Много лекичко отвори най-горното чекмедже, в което бяха парите за домакинството. Взе двадесет долара, като си каза, че ще ги върне на Кристофър, когато се установи някъде и си намери работа.
„Страхливка“ — обвиняваше я тъмнината.
— Не съм страхливка! — прошепна тя вбесена. — Не се боя от Кристофър Талбът. Просто не желая да се омъжа за този глупак!
„Никога досега не си бягала от нищо“ — продължаваше да настоява гласът.
— Защото не съм познавала Кристофър Талбът — заяви тя.
„Хлапачка!“
Това беше прекалено! Никой никога не я бе наричал така.
— Не съм хлапачка! — изръмжа тя и тръгна към торбите на входа. — Аз съм само… — Погледът й спря върху багажа. Бе обещала да се омъжи за Кристофър Талбът и всеки знатен човек в Санта Фе щеше да отиде сутринта в Епископалната църква, за да види как синът на английския херцог се жени за наследница на петстотин хиляди акра земя в Ню Мексико. Беше обещала… А ето че бягаше. — Хлапачка съм — призна си тя, седна върху торбите и унило облегна брадичка върху дланите си.
„Можеш да го биеш на собствената му игра — предложи й гласът от тъмнината. — Човек, който не признава, че има чувства, често оставя сърцето си незащитено.“
Какво сладко отмъщение за унижението, което й бе причинил! Сърцето му ще бъде безнадеждно завладяно от нейния чар, а тя ще разгласи надлъж и нашир, че се е омъжила за него само за да си вземе земята.
„Маги, ти можеш да го накараш да те обикне! — повтаряше гласът в главата й. — Дори ще му направиш услуга!“
Маги взе торбите и се качи на пръсти по стълбите. Утре е моята венчавка, началото на едно предизвикателство, каза си тя. Кристофър Талбът не знаеше какво го очаква.
Шеста глава
Утрото не беше най-подходящо за венчавка. През нощта в долината бе нахлул студен вятър, който бе донесъл облаци. Те обгръщаха планините и висяха като студена влажна пелена над града.
— Боя се, че до довечера ще завали. — Питър гледаше през прозореца застрашително навъсеното небе.
— Сняг през април? — Кристофър поклати глава. — Тази страна е непредсказуема като хората, които живеят в нея. Би ли нагласил вратовръзката ми, Питър? Тук няма огледало и не мога да се видя.