Среднощни тайни
- Автор: Тейлър Джанел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Дечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни тайни». Краткое содержание книги:
— Имаш повече вяра в мен, отколкото аз самата — призна му тя.
— Защото знам, че си силна и смела личност. И ти ще се увериш още преди края на това пътуване.
— Надявам се.
— Сигурен съм — той промени темата. — Марта ти е изпратила вкусна храна и цяло парче изсушен ябълков пай. Оставих ги във фургона, преди да дойда при теб. Имаш ли нужда от нещо друго? Ще бързам за града, за да стигна там преди мръкване. Не бих желал да изкушавам силите на злото.
— Ще внимаваш и ще си отваряш очите, нали? — попита го загрижено тя.
— Разбира се, дете мое, а и съм въоръжен, ако потрябва.
Джини огледа оръжието в ръцете му и се усмихна.
— Имам нужда от ръкавици за езда. Моите са твърде тънки.
— Трябваше да се досетя. Дай ми един твой чифт, за да знам размера и още утре ще ти ги донеса.
— Трябва да наглеждам децата на Ръби, но ще ги намериш на седалката във фургона — тя му разказа, че Стив й заел неговите ръкавици.
Чарлз се ухили доволно.
— Да, сър, истински джентълмен, точно както си мислех. Нещо друго? Не се безпокой за парите, имам достатъчно.
— Само ако ми позволиш да ти ги върна по-късно.
Той се усмихна.
— Дадено. Ще държа сметка, ако настояваш.
— Настоявам. Панталоните ще са ми нужни, когато се качвам на фургона, дългата пола непрестанно се заплита и пречи. Можеш да вземеш зелената пола най-отгоре в сандъка за размер. И обувки — по-здравички. Вземи един стар чифт от лявото отделение на сандъка. Ще ти създам ли прекалено много проблеми? — запита с лека тревога тя. — Кажи ми? Преди да потегля от града, нямах и най-малка представа какво ще ми е нужно по пътя.
— Марта ще ми помогне, ако се затрудня да изпълня молбата ти. Не се безпокой, Ана, не ме затрудняваш никак.
— Благодаря, сър. Не зная какво бих правила без теб.
Чарлз бе трогнат от сълзите, които блеснаха в очите й.
— За мен е радост, че те срещнах, че се запознах с теб и че имам възможността да ти помогна. Откакто дъщеря ми почина, не съм усещал топлината на слънцето в живота си, докато не те срещнах и… знаеш, какво искам да кажа. Благодаря ти — отвърна той и преглътна развълнувано.
— И двамата имахме късмет, че се срещнахме във време, когато изпитвахме нужда.
— Права си, момичето ми. Е — изправи се той, — трябва да тръгвам. Пази се, Ана Ейвъри, до утре.
— Довиждане и благодаря — тя го проследи да изчезва зад дърветата, които я отделяха от лагера. С помощта на Чарлз Ейвъри щеше да й е по-лесно в измамата, макар да изпитваше непосилна мъка от това, че трябва да лъже приятелите си. Както той я бе предупредил, възможно бе някой от тези хора да познава или да е чувал за семейството на баща й, така че не биваше да издава истинската си самоличност пред никого. Колкото до другата измама, не искаше да мисли за нея, докато не му дойде времето.
Малкото момиче се размърда и се пробуди. Джини взе на ръце детето, за да не събуди спящото бебе. Не знаеше доколко едно четиринадесетмесечно дете е в състояние да я разбере, но въпреки това каза:
— Мама пере и скоро ще се върне. Искаш ли… Ана да си поиграе с теб? — тя взе едно ръчно изработена играчка, за да позабавлява детето. Момичето се отпусна и скоро се заигра.
Стив се приближи, наблюдавайки изпълнената с нежност сцена, която пробуди неясни чувства в каменното му сърце. Защо, питаше се той, се държа така студено и незаинтересовано с една жена, която е изпълнена с толкова топлина и привлекателност? Но трябваше — заради мисията и заради собствената му безопасност. Наложи си да потисне завладелите го емоции и да се върне към изпитаната стратегия на атака и отстъпление, атака и отстъпление.
— Наглеждате децата, мис Ейвъри?
Джини погледна през рамо и отвърна:
— Да, сър, докато Ръби пере. Има повече работа от мен, а мъжът й тръгна с вас.
Той се подпря на дървото.
— Защо ме наричате „сър“? — запита я, позволявайки си лека усмивка. — На двадесет и седем съм, вие сте на деветнадесет, така че делят ни само осем години. Това „сър“ ме кара да се чувствам стар.
Отново ли се държеше с нея подкупващо?
— Съжалявам, мистър Кар. Възрастта няма нищо общо с това — просто проявявам уважение към авторитета ви.
— Ах, да, у вас говорят образованието и финото възпитание.
— Така е — отвърна тя, но реши да не продължава, докато не открие в какво настроение е този път. От невъзмутимия тон и изражение не можеше да прецени какво влага в думите си. Спомни си какво им казваше една учителка: „Умната жена винаги знае кога и колко да мълчи с дръзкия мъж.“ Само че проблемът за Вирджиния Марстън се състоеше в това дали може да бъде умна с такъв труден мъж — или напълно объркващ, какъвто бе Стив Кар.