Партньори [The Partner-bg]

— Знам го. Къде е Зики?

— В пандиза.

— Къде?

— В Тексас. Федералните го пипнаха да пласира оръжие.

— Тъпо е, не разбираш ли? Не го прави. Когато докарат вашия човек, около него ще е фрашкано с ченгета. Ще го оключат така, че и майка му да не може да припари до него. Ланс, става дума за сериозни пари. Ще го пазят, докато не каже къде ги е скрил. Ако се опиташ да му видиш сметката, ще трябва да очистиш и сума ти ченгета. И си мъртъв.

— Не и ако се изпипа както трябва.

— И ти знаеш как трябва да се изпипа, така ли? Дали пък защото си го правил десетина пъти? Откога стана толкова умен?

— Ще намеря, когото трябва.

— И колко ще платиш?

— Колкото е нужно.

— Имаш ли петдесет бона?

— Аха.

Кап въздъхна, огледа бара и се наведе напред, впил гневен поглед в приятеля си.

— Ланс, казвам ти, тъпо е. Никога не си имал много мозък в главата. Мадамите те бройкаха, щото те имаха за готин, само че мисленето не е от силните ти качества.

— Благодаря, Кап.

— Всички искат оня тип да живее. Помисли си само. Всички до един. Федералните, адвокатите, местните ченгета, онези, чиито мангизи е свил. Всички. С изключение, естествено, на оная кучка, дето те пуска да живееш в къщата й. Само тя иска той да пукне. Ако се захванеш с това и някой го пречука, ченгетата ще идат право при нея. Разбира се, тя ще е напълно невинна, защото ти ще си й подръка, за да опереш пешкира. Затова са безмозъчните домашни животни. Той умира. Тя си запазва мангизите, които и ти, и аз знаем, са единственото, за което й пука, а ти заминаваш в Парчман, защото вече имаш досие. Забрави ли? До края на живота си. Тя няма дори да ти пише.

— Ще го направим ли за петдесет?

— Ние?

— Да, аз и ти.

— Мога само да ти дам едно име, и толкова. Не ме търси за това. Няма да се получи и не искам да имам нищо общо.

— Кой?

— Един от Ню Орлиънс. Понякога се навърта насам.

— Ще му се обадиш ли?

— Да, но само толкова. И после да не кажеш, че не съм те предупредил.