Вълците от Кала

Тя се върна на брега (при вратата на залата); беше мокра, кожата и блестеше. Остана неподвижно пет минути, десет. Совата отново издаде насмешливия си крясък, и сякаш в отговор луната изплува иззад облаците. На бледата и светлина се показа някакво животинче. Опита се да пробяга покрай жената. Тя изръмжа, хвана го, заби зъби в коремчето му. Чу се леко пращене, сетне няколко примлясквания. Жената се оригна и пак се изтъркаля във водата и взе да се плиска — Роланд разбра, че пирът е свършил. Беше погълнала и няколко светулки, които бе уловила чевръсто. „Дано да не е погълнала нещо отровно“ — помисли си Роланд. Досега не се беше случвало, но…

Докато тя измиваше кръвта и тинята, Стрелеца се върна, без да обръща внимание на усилващата се болка в крака си. Беше я наблюдавал в подобни сцени вече три пъти и се бе убедил колко изострени са сетивата и в това състояние.

Спря до инвалидната количка и се огледа, за да се увери, че не е оставил следи. Видя отпечатък от обувка, заглади го, за всеки случай го покри с малко листа. След като свърши, вече без да бърза, се запъти обратно към лагера. Тя щеше да спре да почисти инвалидната количка на Сузана. Какво ли щеше да види? Някаква моторизирана каручка ли? Нямаше значение. Важното беше, че жената е много лукава. Ако по време на един от първите и набези за храна, не се беше събудил, за да отиде по малка нужда, вероятно още нямаше да подозира нищо.

„Прекалено хитра е за теб, нещастнико. — Не му стигаха натякванията на Ваней, а сега и Корт го поучаваше. — И преди ти го е доказала, нали?“ Да, беше му доказала, че е хитра за три жени. А сега се бе появила и четвърта.