Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Звукът се усили, премина в бръмчене като от електрически проводник. Роланд седна и се вгледа в тлеещия огън. Отвори широко очи, сърцето му заби лудо.
Сузана се беше отдръпнала от Еди. Еди и Джейк се държаха за ръце. Пред погледа на Роланд телата им ритмично започнаха да изчезват и да се появяват. С Ко се случваше нещо подобно. Когато изчезнеха, оставаше слабо сивкаво сияние с формата на телата им, сякаш да запази местата им в реалния свят. Пращенето съпровождаше всяко появяване. Роланд виждаше как очите им се движат под спуснатите клепачи.
Сънуваха. Но това не беше обикновен сън. Това бе тодаш, прехвърляне между два свята. Предполагаше се, че манихейците умеят да го правят. Някои съставни части на Магьосническата дъга бяха в състояние да те пренесат от един в друг свят независимо от волята ти.
„Могат да потънат между световете и да изчезнат — помисли си Роланд. — Ваней ни го каза. Твърдеше, че тодашът е пълен с опасности.“
Какво друго бе казал? Роланд нямаше време за размишления, защото в този момент Сузана седна, нахлузи меките кожени калъфчета, които той бе изработил за чуканчетата на краката и, седна на инвалидната количка и я подкара към вековните дървета от северната страна на пътя. Слава Богу — в обратната посока на лагера на преследвачите им.
За миг Роланд не помръдна, питаше се какво да предприеме. Бързо взе решение. Не биваше да ги събуди, докато бяха в тодаш, така би поел ужасен риск. Не му оставаше друго, освен да последва Сузана като всяка друга нощ, и да се надява, че тя няма да пострада. „Опитай се да предвидиш какво може да се случи. — Поучителният глас на Ваней отново прозвуча в съзнанието му; старият му учител явно се беше върнал и смяташе да остане известно време. — Ти никога не си бил особено далновиден, въпреки това опитай. Може да изчакаш натрапниците да се покажат, за да разбереш какво искат, но в крайна сметка, Роланд, ще се наложи да действаш. Преди това обаче мисли. Колкото по-рано, толкова по-добре.“ Да, колкото по-рано, толкова по-добре.
Последва ново силно изпращяване.
Еди и Джейк се появиха. Джейк прегръщаше Ко. Сетне отново изчезнаха, остана само леко ектоплазмено сияние. Е, да става каквото ще. Неговата задача бе да последва Сузана. Колкото до Еди и Джейк, оставаше да се надява, че ще завали дъжд.
„Представи си, че се върнеш, а тях ги няма. Случва се, Ваней го твърдеше. Какво ще и кажеш, когато се събуди и установи, че са изчезнали съпругът и осиновеното и дете?“
В момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Трябваше да последва Сузана, за да бди над нея.
От северната страна на пътя вековните дървета с огромни стволове растяха на значително разстояние едно от друго. Преплетените им клони образуваха нещо като плътен балдахин, но на земята имаше достатъчно място за инвалидната количка на Сузана. Тя се придвижваше с лекота, като се провираше между грамадните дървета и по уханния килим от мъх и борови иглички.
„Не е Сузана. Нито Дета или Одета. Тази нарича себе си Мия.“
Не му пукаше, ако ще да се наричаше „Кралицата на зелените дни“, стига да се върнеше цяла и невредима, а Еди и Джейк да са там при завръщането и.
Долови миризмата на тръстики и блатник, също на тиня. Чу крякане на жаби, насмешливото „ху, ху!“ на сова и плисък на вода. Последва приглушен предсмъртен писък — може би на животното, което бе скочило във водата. Сред изгнилите листа стърчаха ниски храсти. Балдахинът от клони изтъня. Наоколо бръмчаха комари, светулки прорязваха мрака. Миризмата на блато се усилваше.
Колелата на инвалидната количка не бяха оставили следи върху гниещите листа. Сега обаче Роланд виждаше счупени клонки, показващи пътя и. С приближаването към тресавището колелата бяха затъвали все повече в меката почва. След двайсетина крачки Роланд забеляза, че в коловозите се е събрала вода. Сузана обаче бе твърде опитна, за да затъне. Малко по-нататък той се натъкна на самата количка. Панталонът и ризата на Сузана бяха на седалката. Беше навлязла в блатото гола, само по набедрена превръзка.
Над локвите застояла вода се носеха ефирни дантели мъгла. Тук-там се издигаха затревени островчета. Сред едно от тях стърчеше дебел кол. За него бе вързано нещо, което отначало Роланд взе за хилав старец. Оказа се скелет. Черепът бе строшен на челото, между очните кухини зееше триъгълна дупка. Несъмнено тази рана бе причинена от някаква примитивна бойна тояга и скелетът (или неспокойният му дух) бе оставен да означи нечия територия. Племето вероятно отдавна бе измряло или се беше преселило, но предпазливостта никога не бе излишна. Роланд извади револвера си и продължи след жената. Прескачаше от туфа на туфа, от време на време присвиваше очи заради болката в бедрото си. Наложи се да мобилизира всичките си умения, за да не изостава. Вероятно защото се стремеше да не намокри дрехите си. Тя бе гола като русалка и се движеше като дете на водата, сякаш ходеше по твърда земя. Пропълзяваше през по-големите островчета, с плуване преминаваше разстоянието, спираше от време на време, за да се отърве от някоя пиявица. Наблюдавани отстрани, пълзенето и пързалянето и в тинята се сливаха в плавно змиевидно движение.