Вълците от Кала

— Наистина ли вярваш, че Осуалд е действал на своя глава, когато застреля Кенеди?

— В никакъв случай. Това си беше работа на ЦРУ. На тях и на самозабравилите се шибани милионери от Алабама.

— Бомбингам, Алабама, скъпа, нали?

— Чу ли за новия запис на Джоан Баес?

— Божичко, пее като ангел. Чух, че с Боб Дилън смятали да се женят…

И така нататък, и така нататък. Роланд чу интелигентния глас на Одета и грубите, но звучни цинизми на Дета, гласа на Сузана и много други. Колко жени живееха в главата и? Колко личности — изградени и недоразвити? Тя се пресягаше над несъществуващите празни чинии и чаши, взимаше храната направо от подносите и дъвчеше лакомо; лицето и постепенно лъсна от мазнина, горната част на роклята и потъмняваше все повече (макар че оставаше невидима за него) — тя продължаваше да бърше пръсти в плата, отъркваше ги в гърдите си (той ясно виждаше тези движения). От време на време спираше, грабваше нещо във въздуха пред себе си и хвърляше някоя невидима за него чиния или на пода, или през масата към стена, съществуваща само в съня и.

— На! — крещеше със злобния глас на Дета Уокър. — На ти, гадна Синя жено! Ще строша скапаните ти чинии! Как ти се струва? Харесва ли ти?

Сетне, когато пристъпеше към следващото блюдо, се засмиваше добронамерено, но въздържано, и питаше някого как е детенцето му в „Морхаус“ и не било ли чудесно, че има такова хубаво училище за цветнокожи, не било ли най-прекрасното!… нещо!

— А как е майка ти, скъпа? О, съжалявам, всички ще се молим за скорошното и оздравяване. Посягаше към следващата въображаема чиния. Взимаше голяма купа с черен хайвер, навеждаше глава като свиня, ровеща се в тинята, започваше да лапа. Отново вдигаше глава и се усмихваше чаровно и самодоволно на светлината на електрическите факли; рибешките яйца бяха като черни капчици пот по мургавата и кожа, като миниатюрни перли по бузите и челото и, като засъхнала кръв около ноздрите и. („О, да, това е чудесно. Негодници като Бил Копър са вече залязващи величия и най-хубавото отмъщение за тях е, че го знаят.“) Сетне запокитваше купата над главата си като обезумял волейболист, по косата и се посипваше хайвер (Роланд си го представяше много ясно). Когато съдът се разбиваше в каменната стена, миловидното и лице се разкривяваше в злобната физиономия на Дета Уокър:

— На ти, гадна Синя жено, харесва ли ти, а? Заври този хайвер в сухата си слива! Хайде! Добре ще ти дойде!

Пристъпваше към следващото блюдо. И към следващото. Хранеше се настървено. Себе си и мъничето. Без да се обръща, без да забележи Роланд. Без да осъзнава, че това място дори не съществува, поне в буквалния смисъл на думата.