Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
„Нима Еди не ги забелязва?“ — питаше се Роланд. Наистина при първата им среща младежът не обръщаше внимание на подробностите, но оттогава много се беше променил и…
И я обичаше. Обичаше я. Как бе възможно да не забелязва онова, което виждаше Роланд? Признаците не бяха очевидни като на брега на Западното море, когато Дета се готвеше да отнеме властта на Одета, но все пак личаха и не бяха много по-различни.
От друга страна, майката на Роланд казваше: „Любовта заслепява.“ Вероятно Еди бе твърде влюбен, за да забележи. „Или не желае да забележи — помисли си Роланд. — Не иска да приеме, че отново може да се наложи да измине онзи трънлив път. Да я принуди да се бори със себе си и раздвоената си същност.“
Само че този път случващото се не засягаше само нея. Роланд го подозираше отдавна — още преди неприятностите с хората от Ривър Кросинг, но сега беше сигурен. Не, това не засягаше само нея.
Изпъна се на постелката си, заслушан в равномерното им дишане: първо заспа Ко, после Джейк, Сузана. Еди се унесе последен.
Роланд чуваше шепота на хората от другата страна на възвишението, онези, които ги следяха. Вероятно спореха дали да се покажат. Той имаше остър слух, но не можеше да различи думите им. Последваха пет-шест приглушени реплики, сетне някой изшътка. Настъпи тишина, само вятърът шумолеше в короните на дърветата. Роланд лежеше неподвижно, загледан в черното, беззвездно небе; чакаше Сузана. По едно време тя стана. Преди това обаче Джейк, Еди и Ко изпаднаха в тодаш.
Роланд и приятелите му бяха научили за тодаш от Ваней някогашния им придворен учител. Тогава бяха петима: Роланд, Алан, Кътбърт, Джейми и Уолъс, синът на Ваней. Уолъс, много интелигентен, но твърде болнав, бе починал от неизлечима болест, наричана понякога „проклятието на кралете“. Така останаха четирима, традиционният брой за един ка-тет. Ваней го знаеше и това със сигурност подсилваше скръбта му.
Корт ги научи да се ориентират по слънцето и звездите; Ваней — да си служат с пергел, квадрант и секстант и на основните математически похвати, които щяха да са им нужни. Корт ги научи да се бият. С помощта на примери от историята, логическите задачи и основите на наричаната от него „световна истина“ Ваней ги научи как понякога да избягват сраженията. Корт ги научи да убиват, когато се наложи. Ваней, накуцващ и с вечната си добродушна, но разсеяна усмивка, ги научи, че насилието най-често задълбочава проблемите, вместо да ги разрешава. Наричаше го „празна стая, където всички звуци се изкривяват от ехото“.
Преподаваше им физика — доколкото такава наука съществуваше. И химия — доколкото такива познания бяха останали. Научи ги да завършват изречения като „Това дърво прилича на…“ и „Когато тичам, съм щастлив като…“ или „Не можем да престанем да се смеем, защото…“ Роланд мразеше тези упражнения, но Ваней не го оставяше да се измъкне.
— Ти имаше оскъдно въображение, Роланд — бе казал веднъж наставникът (Роланд вероятно е бил на единайсет по онова време). — Няма да позволя съвсем да го изгубиш.
Научи ги на седемте правила на магията, без да споменава дали самият той вярва в някое от тях. Именно във връзка с един от тези уроци Ваней спомена за тодаш. Дали пък не се пишеше с главна буква, Тодаш! Роланд не беше сигурен. Ваней им бе говорил за една манихейска секта, скитаща из целия свят. Май бе споменал и Магьосническата дъга…
Самият Роланд на два пъти бе получил розовата сфера на Дъгата, веднъж като малък и веднъж като възрастен и макар че и двата пъти бе пътувал в нея — втория път заедно с приятелите си, тя никога не го беше изпращала в тодаш.
„Да, но как можеш да си сигурен? — запита се той. — Как можеш да си толкова убеден, Роланд, след като си бил вътре?“
Можеше, защото Кътбърт и Алан му бяха казали, ето защо.
„Сигурен ли си?“
Стрелеца изпита странно, неопределено чувство — възмущение, ужас, или дори усещане, че е бил предаден. Не, не беше сигурен. Знаеше само, че сферата го бе погълнала в дълбините си и че е имал луд късмет, задето изобщо се е измъкнал.
„Тук няма сфера“ — помисли си и отново получи отговор от онзи глас — хладния, безжалостен глас на стария куц учител, чиято скръб по единствения му син го мъчеше до края. Думите бяха все същите:
Сигурен ли си?
Стрелецо, сигурен ли си?
Започна се с леко пращене. Роланд си помисли, че е от огъня: някой бе донесъл свежи елови клони. Пламъците ги бяха достигнали и сега игличките изгаряха с пращене. Само че…