Екипажът на „Пандора“
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Екипажът на „Пандора“». Краткое содержание книги:
XVI
И така, червеното копче се падна на Легро.
Лотарията бе свършена. Той трябваше да умре.
— Дявол да го вземе! — Съдбата е против мен — каза той, — трябва да и се покорим. Но искам да видя предателското копче, което ме погуби.
Той взе торбичката с лявата ръка, а с дясната започна да рови в нея, сякаш за да намери скрилата се съдба. След няколко секунди извади свитата си в юмрук ръка и бавно разтвори пръсти. На дланта му лежеше черно копче.
Учудването бе всеобщо. Но двама от присъствуващите отлично знаеха как да обяснят това „чудо“. Вдигна се невъобразим шум. Няколко моряци, които се бяха досетили за нечестната сделка, дръпнаха торбичката от Легро и я обърнаха: червеното копче се търколи на дъските.
Гласовете се издигнаха застрашително, думите „хитрост“ и „измама“ преминаха от уста на уста. Привържениците на Легро се мъчеха да успокоят недоволните като уверяваха, че е станала грешка при броенето на копчетата.
— Да, разбира се! — уверяваше най-преданият приятел на Легро, след като бе разменил с него съчувствено ръкостискане. — В торбичката са били сложени не двадесет и шест, а двадесет и седем копчета. И тъй като ние сами ги броихме, сами сме си и виновни. Трябва отново да започнем да броим, но по-внимателно!
Това предложение предизвика силен ропот. Които бяха избегнали смъртта, не искаха да преживяват мъчителните минути отново и да рискуват да изтеглят съдбоносното жребие, още повече подозираха Легро в шмекерия. Но като нямаха доказателства, не се решаваха открито да го обвинят.
Ирландецът стоеше настрана в мълчание. Но когато и най-непокорните отстъпиха срещу доводите на Легровите привърженици, той излезе напред и заяви твърдо:
— Не съм съгласен! Няма да допусна да се тегли втори път жребий, докато не се изясни тая тъмна история. Вие всички знаете отлично, че това е нечиста история. Но мълчите. От страх! Нямате доказателства. Добре, тогава аз ще ви ги дам!
Всички се обърнаха към О’Хорман. Лицето на Легро се изкриви, побелелите устни, блуждаещите очи, треперещите крака и ръце – всичко у него изобличаваше подлеца, който чувствуваше, че шмекерията му вече е разкрита, че няма да избегне наказанието. Но като не желаеше да отстъпи, с обикновеното нахалство, с което искаше да прикрие смущението си, пристъпи към ирландеца:
— Дявол го взел, ирландецо, какво си ме зяпнал така. Надявам се, няма да кажеш, че съм постъпил не по съвест?
— Да се проваля в дън-земя, ако лъжа! — каза О’Хорман. — Да, казвам направо в безсрамните ти очи, че си подлец! Ти и никой друг си сложил копчето в торбичката. Е, хайде, защити се, опитай се!
— Негодник! — изкрещя до задавяне Легро. — Проклет лъжец!
— Викай колкото си щеш! О’Хорман не се бои от твоето викане. Още веднъж повтарям: ти си сложил едно копче повече!
— А как ще докажеш! — обадиха се приятелите на Легро.
— Много просто — каза О’Хорман, — когато пъхнах ръка в торбичката, вътре имаше само две копчета. Напипах ги и дълго се колебах кое да взема. Кълна се в свети Патрик. Бяха само две!
— Нима третото копче не е могло да се мушне в някоя гънка? Ти дори не би могъл да го забележиш — възрази един от приятелите на Легро, който се вълнуваше повече от другите.
— Гънки! Какви гънки! За оная гънка в ръката му ли приказваш, дето сама е скрила копчето… нехранимайко! Не се опитвай да отричаш. Бил Бауър. Ти му даде копчето! Отлично видях как си намигнахте и стиснахте лапите си. Кълна се в Исуса! Ти му даде копчето!
Обвинението на ирландеца изглеждаше правдоподобно. Всичко бе против Легро. Двамата, които бяха теглили жребие преди О’Хорман, настояха че в торбичката е било имало точно колкото трябва копчета; те били опипали всички подред, докато решавали кое да вземат.
— Измамата е ясна като Божи ден! — викаше ирландецът. — Легро изкусно разиграва комедия. Няма защо да се рови из торбичката, през всичкото време той е държал копчето в лапата си. Осъдила го е самата съдба и той трябва да умре. Съвсем няма защо да теглим отново.
— Разбойник! Лъжец! — ревеше запъхтян от гняв Легро. — Ще те убия! Ще те удуша!
Като извади нож, той започна да настъпва към ирландеца.
— По-тихо, по-тихо, приятелю! — отвърна ирландецът, избягвайки удара. — Успокой се, французче. Не бързай, че ще ни станеш за печене преди да си успял да прочетеш молитвата си за успокоение на гнусната си душичка. Е, сега Лари О’Хорман е готов за бой. Започвай!
Никой и не помисли да се намеси. Всички очакваха с нетърпение изхода от решителната борба. Не бе ли все едно кой щеше да падне жертва? Мнозина дори се надяваха в дълбочината на душата си, че ще загинат и двамата, и по такъв начин следното теглене на жребий ще бъде отложено за по-продължително време. Все пак моряците се разделиха на две групи. Броят на Легровите привърженици се намали значително. Мнозина от тях, възмутени от постъпката му, преминаха на страната на ирландеца.