Екипажът на „Пандора“
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Екипажът на „Пандора“». Краткое содержание книги:
С помощта на негъра и на Уилям Бен разби черепа със секирата и напълни веднага тенекиеното ведро със скъпоценната течност.
Парче насмолен канап, натопен в маслото, ставаше за фитил и ведрото бе превърнато в лампа, която оставаше само да се запали. Бен бе отчаян пушач, намери в джоба си съвсем сухи огниво и прахан. Импровизираната лампа пламна със силен пламък. Апетитно парче риба се изпече бързо върху нея и за първи път от катастрофата на „Пандора“ нашите приятели ядоха без отвращение.
Спармацетът продължаваше да гори. Снежко предложи да си приготвят веднага и вечерята, за да икономисат топливото. Бен го посъветва да изпече всички провизии, които имаха, за да се запазят по-добре, дори за няколко месеца.
Недостиг от топливо нямаше да ги безпокои. Бен уверяваше, че главата на такъв кит може да съдържа не по-малко от десет бурета течен спармацет. Освен това, разполагаха с голям запас и от мас. С една дума нямаше за какво да се опасяват, че топливото може и да не им стигне. На „Катамаран“ бе възможно да се пали огън непрекъснато в продължение на цяла година.
Не можеха да се похвалят само с това, че месото бе в неограничено количество, но Снежко и Бен едновременно констатираха, че и този въпрос може бързо да се разреши — наоколо гъмжеше от акули, равни породи, съпровождани от лоцмани и бозайници. Околността бе буквално гъмжаща от тяхното изобилие. Накъдето да погледнеха, стърчаха над водата грамадни гръбни перки. Разбира се, бяха дошли за мъртвия каша-лот, но сами не можеха да се заловят с унищожаването му: устата на акулата бе такава, че не можеше да къса парчета от голямо животно, но инстинктът и подсказваше, че оня, който е убил, ще се върне.
— Всичко, което мърда наоколо — каза негърът, — е ужасно гладно, така че лесно ще ни бъде да ловим! Но както виждам, нямам нищо, което да заприлича на кука, с която може да се ловят акули.
— Не се безпокой — каза Бен, — имаме нещо по-хубаво от куки. Виждаш ли тези вили? Дявол ме взел, ако не мога да ги използувам за нашия лов! И така, приятелю, остави готвенето и ела да ми помогнеш. Когато уловим няколко акули, тогава можеш пак да се заловиш с готвенето.
Снежко се подчини. Бен хвана секирата и се зае да извади вилата, която бе заседнала дълбоко в тялото на кашалота. Снежко изгуби търпение и дръпна дръжката така силно, че я измъкна от куката. За нещастие той не бе пресметнал силата на съпротивлението и загуби равновесие. Не успя да се задържи на хлъзгавата повърхност на кита и с див вик се търкулна надолу. Тялото на животното бе силно наклонено към водата и негърът не само не можа да се изправи, но разбра за миг, че няма за какво да се залови.
Какво го очакваше? Двадесет-тридесет гладни акули, разтворили уста, жадно отправили към него свирепите си очи.
За щастие Снежко не изпусна от ръце вилата, виновницата за падането му. Освен това той падаше не от страната, където бе примамката, а от другата. Тези две обстоятелства можеха да го спасят. На средата между мястото, където се бе подхлъзнал, и повърхността на водата той се спря, или по-точно, започна да пада не така бързо, благодарение на въжето, завързано за края на вилата. Другият край бе завързан за голяма греда. Тя, разбира се, не би могла да удържи едрото тяло на негъра, но за всеки случай намали бързината на падането.
В края на краищата Снежко неизбежно щеше да стане вечеря за акулите, ако не беше изобретателността и присъствието на духа на Бен Брас. В момента, когато краката на негъра бяха на няколко дюйма от водата, той ловко улови въжето и го задърпа с всички сили към себе си. Разбира се, успя само да попречи на по-нататъшното падане. Да помогне на негъра да се върне горе се оказваше невъзможно, тъй като не се намираше опорна точка. Нещастният готвач висеше на косъм от смъртта. Отлично съзнаваше положението, вече чуваше плясъка на акулите по водата, виждаше черните триъгълни перки и страшните очи.