Екипажът на „Пандора“
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Екипажът на „Пандора“». Краткое содержание книги:
Легро и О’Хорман стояха един срещу друг. Очите им блестяха не по-малко от стоманените остриета на моряшките им ножове. Възбудените черти на лицата им изгаряха от омраза и заплаха.
Лъчите на залязващото слънце осветяваха страшната картина. Враговете се бавеха да настъпят. Стояха един срещу друг и сякаш мереха силите си.
Другарите им ги ободряваха със съчувствени викове. Стадото акули, заинтересовано от борбата не по-малко от моряците, впиваше жадните си диви погледи в двамата съперници.
Дуелът се протакаше. Очакващите с нетърпение започнаха да нервничат и да отправят подигравки, за да подбудят противниците към решителна схватка.
— Страх ги е! Пъзльовци!
— Ей, Лерго, мушни му ножа в корема, какво чакаш!
— Дръж се, О’Хорман! Дай му да опита един нож!
Съветите дадоха резултат. Нападението, както от едната, така и от другата страна, бе безкръвно, но това само раздразни противниците. Втората схватка също бе без последствия. Двамата се горещяха твърде дълго.
При третата среща всеки от двамата хвана дясната ръка на противника и се запази от удар. Сега работата бе не в ловкостта, а в силата. Въпросът се свеждаше към това — кой ще успее да повали противника на дъските и така да добие съществено надмощие. Това положение продължи няколко минути. Но вече бе ясно, че тежестта е на страната на ирландеца. Тогава французинът прибегна към хитрост, изтегна шия и впи зъби в ръката на ирландеца. В същия момент премести ножа си от дясната ръка в лявата и го насочи към гърдите на противника.
Песента на О’Хорман, както се казваше, беше изпята. Как можеше той да избегне съдбоносния удар?
Зрителите притаиха дъх. Развръзката бе съвсем близка. Но сякаш по чудо ирландецът и този път се отърва. За негово щастие куртката му не бе от здравите, той се дръпна, гнилата материя се разцепи и в ръцете на Легро остана парче от нея.
Одобрителните видове от страна на Легровите приятели затихнаха. Дуелът продължи при гробно мълчание. Най-после О’Хорман заби ножа си в ръката на противника. Легро извика глухо и изтърва своя нож. Ирландецът се готвеше да нанесе решителния удар, но внезапно някои го спря с думите:
— Не го убивай! Не трябва! Погледнете нататък! Ние сме спасени!
Човекът, който прекъсна борбата тъй неочаквано, сочеше с ръка към хоризонта. Всички погледи моментално се обърнаха към него. Думите „Ние сме спасени!“ имаха магическа сила. Враждата бе забравена. Ирландецът пусна жертвата. Легро стана и се смеси с моряците, които бяха на негова страна. О’Хорман също се загледа в далечината.
— Какво може да бъде това? — попитаха няколко моряци в един глас. — Земя? Платно? Или кораб?
Последното предположение бе най-правдоподобно. Но не се показваше нито кораб, нито платно.
— Светлина! Нима не виждате? Господи, светлина! — каза морякът, който бе прекъснал дуела. — Гледайте! Точно там, където залязва слънцето, виждам ясно светла точка! Това е сигурно корабна лампа!
— Измислици! — извика един испанец, — Това е просто отражение от слънцето.
— Дори да предположим, че е кораб — додаде друг, — няма защо да се радваме. Ако светлината е от корабна лампа, корабът се намира с кормилото си към нас. Каква полза тогава! Ние няма да можем да го достигнем!
— Кълна се! Това е огън! — потвърди един французин.
— Да, разбира се — повториха няколко гласа.
Вик на радост, на надежда огласи сала. Всички погледи се впериха на изток.
Мръкна се, огънят се виждаше все по-ясно. Това вече не бе светеща точка, а истински огън, който озаряваше тъмното небе.
Не можеше да има съмнение. В тая част на океана нямаше земя. Светлината бе само корабна и никаква друга. Няколко от моряците, зарадвани до умопомрачение, без да си дават сметка за разстоянието, започнаха да викат. Не искаха да знаят, че от предполагаемия кораб ги отделяха не по-малко от двадесет мили. На някои им се струваше, че корабът идва насреща им. От деня на крушението салът не се управляваше от никого и плаваше по волята на вълните и вятъра.
А сега мачтата бе поставена, платното вдигнато, шкотовете обтегнати. Тъй като светлината, към която се стремяха, не бе по посоката на вятъра, то двама моряци застанаха при кормилото, набързо направено от дъски. По такъв начин салът можеше да се насочва към светлината.
Моряците, които не бяха заети, нито при платното, нито при кормилото, гребяха. Веслата бяха малко. Приспособиха ханшпуги, дъски, всичко, което можеше що-годе да замени веслата. Това бе последната борба. Трябваше по всякакъв начин да достигнат кораба, или да умрат. Друг изход не можеше да има. Всеки отсрочен ден беше ден на смъртта на едного от тях. Скоро щеше да им се свърши запасът от вода и щяха да бъдат обречени на още по-големи мъки от жажда.