Изгнание

Гномовете подновиха разговора помежду си и съвсем забравиха за Дризт. След малко всички напуснаха стаята, с изключение на онзи свиърфнебъл, който говореше езика на мрачните елфи.

— Какво ще правите? — осмели се да попита Дризт.

— Тук само кралят издава присъдите — сериозно отвърна възрастният гном. — След няколко дни ще се произнесе по твоя случай, това зависи от наблюденията на неговите съветници, с които ти вече се срещна — добави следователят-свиърфнебъл и се поклони ниско. После, докато се изправяше, той погледна Дризт в очите и му каза направо: — Опасявам се, че ще бъдеш екзекутиран.

Дризт кимна, примирен с логиката, която щеше да доведе до собствената му смърт.

— Но аз вярвам, че ти си по-различен от другите мрачни елфи. Също така мисля, че ще предложа да те помилват, или поне да проявят милост при изпълнението на присъдата ти — заяви гномът, бързо повдигна набитите си рамене, обърна се и се отправи към вратата.

Думите му събудиха стари спомени в сърцето на Дризт. Преди години друг свиърфнебъл му бе говорил по същия начин, бе използвал почти същите думи.

— Почакай — извика мрачният елф. Гномът спря и се обърна, но пленникът мълчеше. Опитваше се да си спомни името на онзи гном, когото бе спасил при онази случка преди повече от десет години.

— Какво има? — нетърпеливо попита възрастният следовател.

— Един гном — разгорещено и несвързано започна Дризт. — Мисля, че е от вашия град. Да, от тук трябва да е.

— Познаваш някого от народа ми, така ли? — опита се да го насочи гномът и пристъпи към каменния стол. — Кажи ми името му.