Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Йоклолата изчезна в огромно огнено кълбо, което избухна и разтърси основите на параклиса. Събралата се тълпа изпадна в още по-див екстаз при вида на неподправената сила на своето зло божество. Дайнин поде поредния ритуален напев във възхвала на Лот.
— Десет седмици! — дочу се последният писък на прислужницата. Гласът й беше толкова могъщ и ужасяващ, че мрачните елфи от простолюдието запушиха ушите си и затрепериха на пода.
И така, в продължение на седемдесет цикъла на Нарбондел — часовникът, отмерващ времето в Мензоберанзан — всички членове на дома До’Урден се събираха в големия параклис и пееха обредни молитви във възхвала на Кралицата на Паяците. Дайнин и Ризен наставляваха събралите се и даваха правилния тон, а матрона Малис и нейните дъщери работеха над трупа на Закнафейн с различни вълшебни мазила и комбинации от силни заклинания.
Съживяването на труп беше простичка магия за една върховна жрица, но Зин-карла изискваше много повече усилия и умения. Духът — неживият, както щеше да се нарича крайният резултат от заклинанието — щеше да бъде зомби, надарено с всички умения, притежавани някога от предишната му форма, и контролирано от матроната — майка, определена от Лот. Това беше най-ценният дар на Кралицата на Паяците. Рядко го пожелаваха и още по-рядко божеството възнаграждаваше с него някоя от матроните. Зин-карла — връщането на духа в мъртво тяло — беше рисковано начинание. Необходима бе много силна воля на жриците, извършващи заклинанието, за да запазят само желаните от тях умения на неживия и да го лишат от нежеланите спомени и емоции. Предначертаният път трябваше да се следва с пълно и ясно съзнание, с абсолютен самоконтрол и волева дисциплина — всичко това беше необходимо на една върховна жрица, за да участва в Зин-карла. Заклинанието се даряваше само за постигането на определени и ясни цели. Всяка стъпка встрани от предначертания път означаваше само едно — провал.
А Лот не търпеше такива.
6
Блангденстоун
Дризт никога не беше виждал град като Блингденгоун. Когато стражите го избутаха през огромните, обковани с желязо, каменни врати, мрачният елф бе очаквал да види град подобен на Мензоберанзан, само че по-малък. Ала представите му бяха много далече от истината.
Мензоберанзан беше разположен в една огромна пещера, а Блингденстоун бе съставен от няколко пещери, свързани посредством мънички тунели, Дризт влезе в най-голямото подземие от комплекса, което се намираше точно зад огромната порта. Там се помещаваха пазителите на града и пещерата беше пригодена единствено за защита. Навсякъде се виждаха многобройни тераси и стотици гладки стълби, които се изкачваха нагоре или слизаха надолу. Те бяха направени с една цел — за да бъде нападнат отблизо някой гном, на врага щеше да се наложи да слезе от няколко нива и да се изкачи по няколко други. Нисички огради от идеално полиран камък ограждаха пътеките и се виеха покрай високите и дебели стени, предназначени да задържат атакуващите войски, приклещени задълго в най-откритите части на града.
Много свиърфнебли се втурнаха към постовете си, за да потвърдят слуха, че мрачен елф е бил въведен през главните порти на града. Гномовете се взираха в Дризт от всеки ъгъл и от всяка тераса, но той не можеше да каже със сигурност дали в очите им се четеше любопитство или възмущение. При всеки случай, те бяха подготвени за всяко негово действие — в ръцете си държаха лъкове и тежки арбалети готови за стрелба.
Свиърфнеблите поведоха Дризт през пещерата, слизаха и се качваха по многобройните стълби, винаги минаваха по оградените пътечки и винаги бяха придружавани поне от няколко стражи. Пътят се извиваше, рязко се издигаше и спускаше многократно и единственият начин, по който Дризт можеше да запази ориентация, бе да гледа в тавана, който се виждаше дори и от най-ниските нива на подземието. Мрачният елф се усмихна на себе си при мисълта, че дори в пещерата да нямаше жива душа, неприятелските войски щяха да се лутат напразно с часове докато намерят пътя си в тази плетеница от пътеки.
В края на един нисък и тесен коридор, в който лукавите гномове трябваше да преминат един по един, а Дризт — да се навежда при всяка стъпка, групичката достигна до самия вход на града.
Неговата пещера също беше просторна и изградена на няколко нива, но не беше толкова дълга, колкото предишното подземие. Терасите бяха по-малобройни, навсякъде по стените се виждаха входове към други тунели, а на няколко места дори гореше огън — тази гледка не се срещаше често в Подземния мрак, защото там не беше лесно да се намери гориво.