![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— Неприемливо. — Джизал се изненада от собствения си глас и още повече от така прибързаната си реакция.
— Тогава второ, жените се за въпросната дама и всичко е забравено.
Естествено, той обмисляше подобен вариант, но в никакъв случай не можеше да допусне, че ще го направи насила, принуден от това изкривено подобие на човек.
— А трето? — попита той с тон, който в неговите уши съдържаше подобаваща доза презрение.
— Третото ли? — По състареното лице на сакатия премина вълна от крайно неприятни тикове. — Не мисля, че наистина искате да научите повече за третата възможност. Да кажем само, че тя включва дълга, страстна нощ в компанията на нажежена пещ и няколко бръснача, последвана от още по-дълга сутрин, този път в компанията на чувал, наковалня и дъното на някой канал. Убеден съм, че ще намерите първите две възможности за доста по-привлекателни.
Преди да осъзнае какво прави, Джизал пристъпи решително напред и изтика Глокта към стената. Онзи силно се олюля, докато отстъпваше, а лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Не съм длъжен да ти давам обяснения! Посещенията ми са единствено между мен и въпросната дама, но за твоя информация отдавна съм взел решение да се оженя за нея. В момента просто изчаквам най-подходящия момент! — Джизал не можеше да повярва, че подобни думи излизат от неговата уста. Проклета уста, не спира да го въвлича във всякакви неприятности.
Лявото око на Глокта потрепери.
— О, щастливка.
Джизал отново осъзна, че пристъпва напред. Беше притиснал безпомощния сакат към стената и стоеше в тъмното, надвесен над него, почти удряйки го с глава в лицето.
— Точно така! Затова сега можеш да си вземеш проклетите заплахи и да си ги навреш в сакатия задник!
Дори така притиснат в стената, объркването на Глокта трая не повече от секунда. Устните му отново се разтеглиха в противна усмивка, клепачите му потрепериха и по едната му буза се стече сълза.
— О, полковник Лутар, притеснявате ме така, като стоите толкова близо. — Той прокара опакото на ръката си по куртката на Джизал. — Още повече след така неочаквания ви интерес към задника ми. — Отвратен, Джизал отскочи назад. — Явно Баяз е успял да постигне онова, в което Варуз се провали, а? Показал ви е, че имате гръбнак! Поздравления по случай предстоящата ви сватба. Но аз засега ще държа бръсначите си в готовност, за всеки случай, ако решите да се отметнете от думите си. Радвам се, че си поговорихме. — При тези думи, с почукване на бастуна по дъските и провлачване на левия крак, Глокта се отдалечи към стълбището.
— Аз също! — провикна се Джизал след него, осъзнавайки колко далеч от истината бяха думите му.
Духове
Уфрит беше по-различен от преди. Естествено, от последния път когато Логън беше на това място, бяха минали години. Беше точно в нощта след обсадата на града. Хората на Бетод обикаляха из улиците на тълпи — крещяха, пееха, пиеха. Оглеждаха се за следващия, когото да оберат, и следващата, която да изнасилят. И палеха наред всичко, което гореше. Логън си спомни как след дуела, в който беше победил Три дървета, лежеше в онази стая, как пищеше и виеше от болките по цялото му тяло. Спомни си как гледа намусено през прозореца в светлините от огньовете, как слуша крясъците, които се носеха из града. Как само му се искаше да е навън с другите и да върши зулуми, вместо да лежи в стаята и да се чуди ще стане ли някога отново на крака.
Сега, под контрола на Съюза, Уфрит беше различен, но в никакъв случай по-организиран. Сивото пристанище беше задръстено от прекалено големи за кейовете кораби. Войниците се носеха на тълпи по тесните улици и ръсеха навсякъде части от екипировката си. Тежко натоварени каруци, мулета и коне се опитваха да си пробият път през човешкото множество. Ранените, кои куцащи на патерици, кои носени на носилки, се стичаха към доковете под пелената на ситния ръмеж. Окървавените им превръзки сякаш гледаха втренчено в стъписаните свежи попълнения, с които се разминаваха по пътя. Тук-там пред вратите на къщите си стояха северняци, предимно жени, старци и деца и гледаха сащисани нескончаемия поток от странни хора, който преминаваше през града им.
Логън тръгна с бързи крачки по стръмните улици. Беше навел глава и вдигнал качулката си. Държеше ръцете си свити в юмруци, за да не личи много липсата на един пръст. Носеше меча, който му бе дал Баяз, увит в одеяло на гърба си, под раницата, където да не бие на очи и да не изнервя хората. Въпреки това, с всяка крачка по гърба му преминаваха тръпки. Всеки момент очакваше някой да извика: „Това е Кървавия девет!“ Чакаше хората да се разбягат с писъци и с ужасени лица да започнат да го замерят с боклуци и лайна.