Игра на сенки (Приказки за любовта)

Но нейната задача беше прекалено тежка за учения мъж. Той трябваше да си спомни нещо забравено отдавна, да намери пак една-единствена златна нишка от паяжината на отминалите години, да улови нещо в ръце и да го поднесе на любимата си, а то не бе друго освен понесен от вятъра птичи вик, едва загатнато удоволствие или тъга при слушането на някаква музика, бе тънко, по-бегло, по-безплътно от мисълта, по-вихрено от нощния сън, по-неопределено от утринната мъгла.

Понякога, когато Анселм, отпаднал духом, отхвърляше от себе си всичко това и обзет от лошо настроение, се отказваше, неусетно го докосваше нещо като лъх на далечни градини, той си шепнеше името Ирис, десет, много пъти, тихо и като в игра, както се проверява един тон на опъната струна. „Ирис — шептеше той. — Ирис“ — и с лека болка чувстваше в себе си нещо да се раздвижва — така в стара изоставена къща без причина се отваря врата и проскърцва чекмедже. Анселм изучаваше своите спомени, които смяташе, че носи в себе си добре подредени, и стигаше до чудни и смущаващи открития. Съкровището му от спомени беше безкрайно по-малко, отколкото някога си бе въобразявал. Когато ги премисляше отново, липсвала цели години и стояха празни като неизписани листа. Откри, че с големи усилия можеше да си представи ясно образа на своята майка. Съвсем беше забравил как се казваше момичето, което на младини с пламенно усърдие бе преследвал цяла една година, за да го спечели. Дойде му наум и кучето, което някога като студент по каприз бе купил и което известно време бе живяло при него. Потребни му бяха дни отново да се сети за името на кучето.

Изпълнен от болка, с нарастващи горест и страх, бедният човек виждаше как животът му, изтекъл я празен, и загърбен, вече не му принадлежеше, беше чужд и без връзка с него, сякаш нещо, което отдавна си знаел наизуст и от което сега с мъка още можеш да повториш само скучни откъслеци. Анселм започна да пише, искаше, връщайки се годила след година назад в спомените си, да опише своите най-важни преживявания, за да може отново някога да ги има здраво в ръце. Но кои бяха най-важните му преживявания? Това, че бе станал професор? Това, че някога бе доктор, ученик и студент? Или че веднъж, в далечното минало, за известно време бе харесвал едно или друго момиче? Изплашен, той вдигаше очи: това ли беше животът? Това ли бе всичко? И се удряше по челото и се усмихваше насила.

А междувременно дните тичаха, никога не бяха тичали толкова бързо и неумолимо! Измина една година, на Анселм му се струваше, че стои на същото място, където беше в часа, когато бе раздели с Ирис. Но за изтеклото време се бе променил много, което забелязваше и знаеше всеки друг освен него. Беше станал както по-млад, така и по-стар. От познатите си се бе почти отчуждил, намираха го разстроен, капризен и странен, доби известността на голям особняк, за когото било жалко, но нали твърде дълго бил стоял ерген. Случваше се да забрави задължението си и учениците му напразно да го чакат. Случваше се, унесен в мисли, да се влачи по някоя улица край стените на къщите и да бърше праха от корнизите със занемареното си палто. Някои смятаха, че е запознал да пие. Друг път обаче Анселм се спираше посред някоя лекция пред учениците си, мъчеше се да си спомни нещо, усмихваше се детински наивно и покъртително, както никой не бе го виждал да се усмихва, и продължаваше с тон на топлота и вълнение, който стигаше до сърцата на мнозина.