Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Изглежда, всички очакваха да направи нещо, но тя нямаше ни най-малка представа какво. Ръце я тласнаха напред и тя се озова в кръга на импровизираната арена. Нескритата й паника явно не направи впечатление никому, а после дуелистът я дръпна в потната си прегръдка и взе че я целуна право в устата.
Че изписка и се дръпна рязко, но мъжът не оказа очакваната съпротива, пусна я и тя тупна по задник на твърдите дъски, с които беше настлан кеят. Дуелистът се зае да нацелува другата жена, която прояви много по-голям ентусиазъм от Че, после се ухили и на двете и им посочи трупа. От жеста му Че отсъди, че от тях се очаква да отнесат тялото.
Хвана неуверено трупа за едната ръка, соларнийката го хвана за другата и с общи усилия двете повлякоха окървавеното тяло по тесен кей, който, изглежда, беше предназначен за цели от подобно естество — дълга пътечка от неодялани греди, която навлизаше във водата по-навътре от останалите и край която нямаше привързани лодки. Дуелистът тръгна след тях заедно с още двама, които, изглежда, имаха своя роля в тези ритуални действия.
Някой й подаде въже с вързана за него тежка оловна халка и тя го взе замаяно. Не можеше да повярва, че участва във всичко това, нито проумяваше докрай случващото се, но така или иначе се зае да стегне въжето около единия глезен на мъртвеца. Междувременно другата жена преджобваше усърдно трупа: първо сряза кесията, от която изпаднаха шепа сребърни монети, после извади кама и изчовърка с върха й опалите от ножницата. Протегна пълна шепа към Че и й каза:
— Вземи си твоя дял.
Че поклати глава и понечи да се дръпне, но жената хвана ръката й, обърна я с дланта нагоре и отброи в шепата й няколко монети и един от скъпоценните камъни.
— Меча искаш ли го? — попита жената.
Че поклати глава още по-енергично и жената, изглежда, остана доволна. После бутнаха трупа във водата и оловната тежест го повлече към дъното.
Когато се върна на пристана, Че видя дуелиста да плаща на адютанта и на човека, който беше осигурил оловната халка. „От това ли се препитава? — зачуди се тя. — Обикаля улиците с наръч оловни тежести и чака хората да загинат в дуел?“ Сведе поглед към неочакваната си печалба и примигна замаяно. Опалът беше голям колкото нокътя на палеца й, а сребърните монети до една бяха стандарти, сечени в Соларно, но иначе досущ копия на хелеронската валута, която се използваше из целите Равнини.
Отнякъде се появи Неро. Крачеше към нея със замислено изражение. Току-що беше получила важен нагледен урок, реши тя — че е много далеч от местата, които познава и разбира.
Малко след това дойде и Таки. Когато Че й разказа какво е станало, мухородната само сви рамене. Явно не намираше в случката нищо особено.
— Давайте да ви водя на по-цивилизовано място — предложи тя. — Важи и за вас, сир Неро. Моите работодатели ще намерят къде да ви настанят. И много ще ви се зарадват.
— Когато паяците дошли в тези земи, тук се водела война — обясни им Таки. — Кораби на водните кончета от Принцеп Изгнана нападали Соларно. Паяците оправили работата. Първо се намърдали мирно и тихо в двореца на принца, после го омотали в паяжините си. След това всички с радост им отстъпили управлението на града. На тях и на моите предци.
Вътрешността на Мирна къща Дестиавел определено беше издържана в паешки стил: висок куполообразен таван, изрисуван в синьо и златно и украсен с изящни арабески, стените — насечени от ниши, всяка приютила произведение на изкуството. Таванът беше толкова нелепо висок, че вместо четириетажна, както изглеждаше отвън, сградата се оказа само на два ката, като вторият се издигаше зад първия, вкопан в стръмния склон.
— Значи ти си какво? Слугиня, робиня? — попита Неро.
— Ама на какво ви учат във вашите академии? — възкликна невярващо Таки. Високият таван придаваше на помещението странна акустика, усилваше шепота и приглушаваше изреченото на висок глас.
— Първо, изобщо не споменават името на затънтеното ви градче, госпожице Те Таки — отвърна намусено Неро.
На което тя отвърна с широка усмивка.
— Когато се ядосате, сир Неро, лицето ви се превръща в картинка, която никой не би могъл да нарисува. Иначе, да, сигурно сме твърде незначителни за вашите велики чуждоземни принцове — каза тя и премести многозначително поглед от мърлявите им дрехи към великолепната обстановка. — Когато сме дошли тук със своите господари, ние сме били роби, великолепни ми сир, но сме спечелили свободата си в Деня на трите отстъпки, което го знае всяко дете. Сега аз съм свободна да правя каквото си искам. Вие можете ли да се похвалите със същото?