Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Когато му доведоха жената, Алвдан едва не промени решението си. Не беше голяма красавица тази Тсеринет. Ниска и тъмна, с плоско лице и слабо тяло. Лягал беше с нея четири пъти и всеки път контактът им беше еднакъв — лишен от страст и без знак за емоция от нейна страна. Оставяла го бе да я бележи с очевидното желание всичко да приключи възможно най-бързо. Дори когато я шамароса веднъж в яда си, тя не реагира по никакъв начин.
Сега изглеждаше особено унила. Срещна погледа му само за миг и в очите й се четеше нещо изгубено и скръбно. О, да, щеше да свърши работа.
Той го дължеше на Империята си все пак, да посещава всяка част от своите земи, пък било и чрез свои представители. Това важеше и за всичките му наложници от други раси — важни жени от подчинените на Империята градове, пратени тук като гаранция за доброто поведение на своите семейства. В момента никоя не беше по-важна от Тсеринет.
Запита се какви ли новини са стигнали до нея от родния й град. Тамошният губернатор ги работеше здравата и те работеха здраво на свой ред, от зори до здрач се потяха на полето да осигурят храна за Империята, или в работилниците да изковат брони, оръжия и машини. Откакто капитулира след продължителна обсада, Сзар се беше превърнал в основна колона на Империята, град, който на практика работеше за добруването на завоевателя си и чието население беше по-лоялно дори от осородните поданици на императора, защото царицата им беше тук, в двореца — Тсеринет, владетелката на Сзар, обожавана от своя народ, царицата на пчелородните.
О, да, добре щеше да е още веднъж да наложи печата си над Сзар. Редно беше да почете пчелите с вниманието си.
Очаквал бе познатото безстрастно и лишено от отклик съвкупление, а получи нещо друго. Тази нощ Тсеринет прие вниманието му с отчаян плам и с хъса на влюбена жена, сключваше краката си около кръста му и се движеше в синхрон с него, сякаш тласкана от неутолима жажда. И той през цялото време се питаше — дори докато я яздеше потен и задъхан — защо тази жена се е променила толкова и къде е изчезнало безстрастното същество отпреди. Стискаше го така, сякаш събираше смелост да скочи в някаква незнайна и бездънна пропаст.
Направо го изцеди, а когато той се търкулна настрана, тя впери поглед в тавана с насълзени очи. Алвдан нямаше представа какво я мъчи, но и не изпитваше желание да проучва мисленето на всички раси, които Империята беше подчинила. Доволен от сеанса, той я остави да трепери сама и се върна в собственото си легло.
Беше един вид сбогуване, последен жест, но не към мъжа, когото мразеше най-много на света, а към самия свят. На следващата сутрин намериха Тсеринет мъртва. През нощта беше счупила един глинен съд, срязала бе вените си с чиреп от него и кръвта й беше изтекла. Тсеринет, царицата на Сзар и заложница срещу покорството на народа си, вече я нямаше.
5.
Когато Соларно се появи на хоризонта, все едно второ слънце изгря от север. Че затаи дъх и стисна силно парапета, шашната от белотата, разцъфваща сияйно между зелените хълмове.
Виждала беше много места — познатите улици на Колегиум, където беше израснала; ненаситната енергия, с която мръсотията и пороците на Хелерон тъпчеха местните бедняци; нечовешкия ред на мравките от Сарн. Виждала бе дори Паешките земи — заграденото с крепостни стени изящество на Селдис и просналия се без задръжки лукс на Сиенис, чиито прекрасни кули и минарета се източваха към небето напук на архитектурните закони, а базарите бяха покрити с навеси от коприна, която другаде би била цяло състояние сама по себе си. Ала когато сега видя Соларно, реши, че това е най-красивият град на света.
— Най-красивият град на света — каза Таки, мухородната авиаторка, която стоеше до нея, сякаш бе прочела мислите й. — А не е като да не съм пътувала. Познавам отлично бреговете на Езгнано и знам, че няма по-прекрасен град.
Северният бряг на гигантското езеро представляваше полегат склон, който се преливаше във водата без плаж или друго разграничение на релефа, а Соларно беше вкопан в него, тераса връз тераса, широка ивица, дело на човешки ръце, като бижу на фона на ниви и пасища, надигащи се лениво като зелена вълна зад града. Повечето сгради бяха от бял камък, покрити с керемиди в червено или оранжево, като пламъчета, които грейваха жизнерадостно под ласката на слънчевите лъчи. Като го гледаше сега от палубата на кораба, Че бързо придоби представа за йерархията в градоустройствения му план — големите имения бяха високо по хълмовете, а търговският район се разполагаше по протежение на езерния бряг. В западните квартали къщите бяха по-малки и не толкова сияйни, а в източните нагъсто се редяха фабрични комини покрай бреговете на две вливащи се в езерото реки, които задвижваха водните колелета, осигуряващи енергия за машините в цеховете.