Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
Джейн нямаше никакъв шанс да избяга от собственото си отражение. Опита се да отклони поглед към литографиите на Шагал, подредени над леглото, но очите й постоянно, някак инстинктивно се връщаха към стената от огледала.
— Какво виждаш? — изненада я гласът на Майкъл.
Отражението й подскочи в сребристата повърхност.
— Едно изплашено, малко момиче — отвърна тя.
Опитваше се да възприеме собствения си образ — напразно. Започна да отваря вратите на гардероба една след друга, само и само той да не бъде пред очите й.
Намираше се лице с лице срещу дрехите от своя предишен живот. Разглеждаше ги като безценен музеен реквизит от някаква далечна епоха. Ръцете й възбудено опипваха платовете, търсеха следи от нея самата. В гардероба висяха около половин дузина рокли, още толкова блузи, поли, панталони… Някои от тоалетите бяха много стилни, други изглеждаха по-подходящи за съвсем младо момиче — не и за жена над трийсетте. Очевидно невинаги изборът й е бил добър. Редица вградени чекмеджета разделяше нейните дрехи от неговите. Започна да ги отваря едно по едно. Очите й поглъщаха финото, копринено бельо, украсените с нежна дантела комбинезони. Смутено мушна някакъв черен колан за жартиери в дъното. Не искаше Майкъл да го види. Нима е носила и такива неща? Почувства, че се изчервява. Добре си спомняше, че в хотелската стая съблече от тялото си най-обикновен чорапогащник. А може би предпочиташе такъв тип бельо само в интимната обстановка на своята спалня? Най-вероятно това бяха предпочитанията на Майкъл.
Сведе поглед към пода и преброи точно дванайсет чифта обувки.
— Имам доста хубави неща — отбеляза с тих глас.
— Така е — кимна той, — макар че облеклото, в което си сега виждам за първи път.
Джейн хвърли поглед на дрехите, които си бе купила тази сутрин и каза:
— Аз също.
Той се изсмя.
— Уморена ли си?
Тя кимна. Изпитваше неистово желание да се отпусне в леглото. Само не беше сигурна иска или не в него да се намира и Майкъл.
— Не се притеснявай, Джейн — сякаш прочете мислите й той. — Ще се преселя в стаята за гости, докато ти сама не ме повикаш.
— Не ти, аз ще отида там — отсече тя.
— В никакъв случай — настоя Майкъл. — Това е твоята стая.
— Това е нашата стая — коригира го Джейн.
— Пак ще бъде наша, сигурен съм — той извади една дълга бяла нощница от гардероба и внимателно я сложи на леглото. — Тази е любимата ти. Облечи я. Ето там е банята.
Майкъл посочи с ръка вратата до гардероба.
— В това време аз ще направя чай.
Той излезе преди да е успяла да му поблагодари.
Джейн бавно отпусна тяло върху леглото. Протегна ръка към бялата памучна нощница и внимателно я огледа. Как би могла жена, която се кипри с черен колан за жартиери, да харесва толкова стерилна вещ — броня за девственици? Била любимата й нощница!?
— Е — изрече на глас, — все е по-добре, отколкото да спиш в шлифер.
Съблече се и надяна дългата до земята, памучна броня. Събу новите обувки, провери подложката на дясната — ключът от багажната клетка беше на място. Подреди новите си дрехи в гардероба и изтича в банята.
Не беше трудно да си представи коя е нейната зъбна четка. Майкъл едва ли би си служил с розовата. Джейн енергично изми зъбите си, дълго плиска лицето си, докато се зачерви. Взе една четка за коса от масичката до двойната мивка и дълго се сресва, разглеждайки голямата, удобна вана, кабинката с душа, бидето. Всички удобства са налице, заключи тя. Наистина ли това място й принадлежеше, както и тя на него?
Върна се в спалнята, приседна на леглото, искаше да се мушне под завивката, но ръцете й трескаво, неконтролируемо се заловиха със съвсем други неща. Приглаждаха колосаната нощница, посягаха към будилника, избутваха белия, със златни орнаменти телефон към края на нощното шкафче, а после го връщаха обратно, търкаха порцелана на малката нощна лампа, сякаш от нея трябваше да изскочи духът, като от приказката за Аладин. Стори й се, че чу Майкъл по стълбите, но когато погледна, на вратата нямаше никой. Изправи се, после пак легна, насочвайки отново вниманието си към нощното шкафче. Помисли дали не трябва да нагласи будилника, да светне лампата, да позвъни по телефона… Реши да отвори чекмеджето — не, че търсеше нещо, просто ръцете сами й заповядваха.