Виж Джейн бяга…

Тя погали с длан финото, красиво обработено дърво. На единия му край се мъдреше компютър — последна дума на техниката. Тъмният екран я гледаше като лице, още неоформило чертите си. Клавиатурата се губеше под купища листове. От една разтворена книга стърчеше елегантна сребърна химикалка.

— Работиш ли над нещо?

— Ще изнасям доклад на един конгрес през есента. Опитвам се да подредя мислите си.

— И аз ти помагам с рухването си.

— Ти ми помагаш с присъствието си.

Джейн се опита да разгледа отражението му в екрана на монитора.

— Винаги ли си толкова мил?

Образът му изчезна от полезрението й. Почувства ръката му да се допира до нея. Той стоеше редом, загледан към градината на семейство Бишъп.

— Виж ти, все пак успя да го прибере! — възкликна Майкъл.

Джейн отправи поглед навън. Карол Бишъп натика кучето и баща си през вратата и я захлопна. Пуберите останаха на алеята, продължавайки кръшния си смях.

— Попитах те наистина — каза Джейн.

Той се обърна към нея недоумяващо.

— Какво точно?

— Винаги ли си толкова мил? — повтори тя и зачака отговор.

На лицето му грейна усмивка.

— Понякога имам такива изблици.

— Май са доста често?

— С теб не е трудно човек да бъде мил — простичко рече той.

— Дано да е вярно.

— А защо не?

Джейн се престори, че гледа към Ендрю и Силайн. Те бяха започнали да се гонят по улицата.

— Къде е стаята на Емили? — попита след малко, изчаквайки хлапетата да се скрият зад ъгъла.

— До нашата спалня.

Тя го последва по коридора, покрай банята в жълто и бяло, към още две стаи на ляво от стълбите.

— Специалист по вътрешна архитектура ли е правил обзавеждането? — не скри възхищението си Джейн.

— Да. Един много голям специалист — потвърди Майкъл. — Казва се Джейн Уитакър.

Тя се усмихна. Изпитваше глупава гордост заради добре свършената работа, макар да нямаше никакъв спомен.

Това е стаята на Емили — каза той и застана до вратата.

— Страхотно! — възкликна Джейн. — Прекрасна стая за момиче. Надявам се, че и на нея й харесва.

Джейн бавно оглеждаше подробностите. Нови бели тапети на синьо-зелени цветчета, месингово легло с бяла, плетена кувертюра, кош за бельо във формата на голямо кенгуру, плюшени играчки и кукли, разпиляни навсякъде, масичка и столчета до единия прозорец към задния двор, витраж на другия… Подът бе покрит с бледозелен килим, както останалата част на къщата. По стените висяха копия от картини на импресионистите — Моне, Реноар, Дега.

— А това е нашата стая — каза Майкъл.

Без Джейн да усети, той я бе въвел през друга, свързваща двете помещения врата.

Тя плахо пристъпи, стараейки се да спазва някаква дистанция между себе си и мъжа, с когото цели единайсет години бе споделяла едно легло. Стаята беше в успокояващо бледолилаво и зелено, с голямо легло, разположено в средата. Едната страна бе цялата в прозорци, другата — вграден гардероб с огледални врати, в които се отразяваше пищната зеленина на задния двор. Човек добиваше усещането, че помещението няма граници и се слива с околността.