Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
Джейн не беше сигурна на себе си или на нея се опитва да спести болката.
— Продължавай.
— Инцидентът станал на няколко преки от тук. Дори не успяла да стигне до магистралата. Някакъв човек подминал стопа и се врязал в нея с деветдесет километра в час. Починала на място. — Майкъл седна до Джейн и тя видя в очите му сълзи.
Нейните също се навлажниха. Но не от скръб. Джейн не проумяваше как може да се забрави подобно нещо, как може дори да не се вълнува от чутото?
По същия начин бе реагирала на онова, което й бе разправил за смъртта на родния й баща. Никакво чувство. Сякаш ставаше дума за далечен познат, когото не бе срещала много отдавна.
— Близки ли бяхме? — попита тя.
Той кимна с глава.
— Изобщо не знаех как да те утеша.
Джейн рязко скочи на крака.
— По дяволите! Защо не мога да си спомня?!
— Ще си спомниш, Джейн — опита се да я успокои Майкъл. — Когато си готова…
— Беше те страх да ми разкажеш това. Защо? — в гласа й звучаха осъдителни нотки.
— Боях се да не се разстроиш.
— Не, не е това. Кажи ми истината, моля те!
Майкъл погледна към предното антре, сякаш се надяваше от там да изскочи Карол Бишъп и да му помогне.
— Инцидентът — започна той, — стана точно преди година.
— Какво искаш да кажеш? Мислиш, че годишнината от смъртта на мама е причинила амнезията ми?
— Не е изключено. Ти беше много възбудена, не спеше, ужасно се тревожеше. Затова ти предложих да отидеш малко при брат си.
Джейн напрегнато мислеше. На Майкъл това обяснение му се струваше логично. Годишнина от смъртта на майка й, разстроена е, има проблеми с паметта… в края на краищата решава да я загуби напълно. Повече от ясно. Само дето не обяснява откъде са се взели кръвта и доларите в джобовете й. От пъзъла определено липсваха парчета.
Почувства се безкрайно уморена.
— Мисля, че е време да си легнеш — промълви Майкъл, сякаш бе прочел мислите й.
— Хайде! — подкани я той. — Ела да те сложа да спиш.
Осма глава
Майкъл я поведе по стълбите към спалнята. Джейн спря под големия еркерен прозорец и се загледа във все още светлото небе, после хвърли поглед на часовника си. Беше почти осем. Бавно започваше да се стъмва. Луната — едва видима върху синеещото още небе, скоро щеше да се налее като голям, царствен плод, пръскащ ярката си светлина над смълчания нощен свят. Къде се беше изгубило времето?
— Насам — подкани я Майкъл.
Водеше я към спалнята от ляво на коридора.
— А другите стаи?
Джейн спря пред първата врата от дясната страна.
— Не е ли по-добре да отложим разглеждането за утре? — сериозно попита той.
Очевидно смяташе, че ако продължат, ще се наруши деликатното равновесие в душата й.
— Предпочитам сега — настоя тя. — Моля те!
— Както искаш — нежно отвърна Майкъл.
Влязоха в средно голяма стая за гости в жълто и зелено. Широко двойно легло, насреща му — старинен скрин, над него огледало в резбована рамка, закупено вероятно от някой антиквариат. Джейн поглади красивата, несъмнено скъпа кувертюра на леглото, избегна огледалото, подпря се на стария стол и пристъпи към прозореца със стъклопис. На фона на зелени и червени тонове, изобразяващи поляна, бял еднорог се изправяше на задните си крака. Еднорогът е животно от митовете, даде си сметка Джейн. Дали същото не можеше да се каже за нея? Джейн Уитакър е животно от митологията, повтори на ум. Метафората й хареса.
От размислите й я извадиха силни крясъци. Погледна през съседния прозорец. Две възбудени хлапета нахлуваха в двора на Карол Бишъп с шум и ръкомахане. Джейн възприе тази сцена почти като инсценирана.
— Ендрю и Силайн — обясни Майкъл, приближавайки прозореца. — Ендрю е на четиринайсет. Силайн през есента ще навърши шестнайсет. Когато Емили беше малка, идваха да ни помагат.
— Идваха?
— Все по-трудно е да ги хванеш. Пубертетът… Не дават на никой да се бърка, в личния им живот.
Тя се усмихна, облегна чело на стъклото. По кожата й полази хлад. В този миг някакъв възрастен мъж със смачкана пижама на райета, излезе на двора, следван от голямо лаещо куче. Двамата се намъкнаха право в лехата с цъфнали петунии. Карол Бишъп се завтече след тях, хвана кучето за каишката, с другата ръка сграбчи пижамата на стареца и започна да ги дърпа назад.
— Прибирай се в къщи, татко! — опитваше се да надвика силния кучешки лай тя.