Предани [calibre 1.48.0]

със стъклен уред върху него. Ето това е едно от нещата, за които Зоуи ни предупреди,

че ще видим, но няма да разберем. Не разбирам и глада в очите на Трис. Поглъща с

поглед всичко, което попадне в полезрението

. Понякога имам чувството, че сме

толкова еднакви, че сме един човек. Но има мигове, като този например, когато усещам

различията в характерите ни. Усещам ги болезнено, сякаш се засилвам и се удрям в

стена.

Кристина казва нещо на Трис и двете се усмихват. Всичко, което чувам, стига до

съзнанието ми изкривено и приглушено.

– Добре ли си? – пита Кара.

– Да – отвръщам по навик.

– Знаеш ли, ще е напълно нормално, ако точно сега изпаднеш в паника – казва тя. – Не

е нужно постоянно да утвърждаваш непоклатимата си мъжественост.

– Кое?

Тя се усмихва и разбирам, че се шегува.

Всички охранители отстъпват назад и оформят тунел, през който да минем. Зоуи, която

върви пред нас, се обръща и казва:

– В тази сграда не е разрешено да се внасят оръжия, но ако ги оставите при охраната,

можете да си ги вземете на излизане. Ако решите, разбира се. След това ще минем през

скенерите и ще продължим.

– Тази жена почва да ме дразни – казва Кара.

– Какво? Защо? – питам.

– Не може да се разграничи от знанията си – отвръща тя и вади пистолета си. – Не

спира да говори неща, които са очевидни, очевидни само за нея, но не и за някой от нас.

– Права си, това е дразнещо – казвам разсеяно.

Пред мен Зоуи вади пистолета си, оставя го в сив контейнер и влиза в скенера. Това е

кутия с човешки размери, която има нещо като тунел по средата и може да се побере

само един човек. Изваждам пистолета си. Зареден е, не съм използвал патроните. Тежи.

Оставям го в контейнера, където са всички останали оръжия.

Наблюдавам как Зоуи минава през скенера, после Амар, Питър, Кейлъб, Кара,

Кристина. Докато стоя пред него, пред стените, които ще ме притиснат, усещам как

паниката се надига отново, ръцете ми стават безчувствени, гърдите ми се стягат от

нещо, което не мога да махна от себе си. Скенерът ми напомня на дървената кутия от

моята зона на страха. Притиска, огъва костите ми.

Не мога, не трябва да изпадам в паника тук.

С всички усилия на волята прекрачвам и заставам в центъра на скенера, откъдето

минаха останалите. Усещам как нещо в стените се движи и издава странни звуци, след

това се чува силен неприятен звук като звън. Потръпвам. После виждам ръката на

охранителя, който ме подканва да изляза.

Явно всичко е наред. Мога да избягам от кутията. Поемам дъх, сякаш въздухът около

мен се е отворил да ми направи място да дишам. Кара ме поглежда с укор, но не казва

нищо.

Трис минава през скенера и улавя ръката ми. Почти не я усещам в моята. Спомням си

онзи път, когато си инжектирах серума и минах през страховете си заедно с нея. Стените