Предани [calibre 1.48.0]

на Аскетите на всеки, който премине границата. Колкото да забравят това, което са

преживели и видели. Сигурна съм, че някои са успели да се измъкнат, но не са много.

Всички млъкваме. Прехвърлям информацията в съзнанието си отново и отново. Има

нещо дълбоко погрешно в това да отнемеш спомените на някого, макар че осъзнавам

нуждата да се пази сигурността на града, докато това е необходимо. Усещам го като

удар в стомаха си. Да отнемеш спомените на човек! Да го промениш изцяло, да го

направиш друг!

В мен като балон се надига желанието да изскоча от собствената си кожа, защото

колкото повече се отдалечаваме от последната граница на патрулите на безкастовите,

толкова повече наближаваме мига, в който ще да видим какво има в света отвъд нашия.

Свят, който никога не съм виждал и не познавам. Ужасен съм, развълнуван съм,

изпитвам хиляди различни емоции.

Далеч пред нас виждам зората. Хващам ръката на Трис:

– Погледни – казвам.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òðèñ

Светът отвъд нашия представлява грамада от пътища, тъмни сгради и

разпадащи се колони с жици, по които едва ли скоро е минавал ток.

Никакъв живот. Никакво движение. Единственото живо нещо е вятърът.

Светът отвъд нашия е като недовършено безсмислено изречение. Едната част виси

във въздуха с многоточие, а другата се отнася за нещо напълно различно. От тази

страна на „изречението“, в което сме се озовали, има гола земя, трева и тук-там остатъци

от пътища. От другата страна – две бетонни стени, между които лежат изоставени

половин дузина влакови коловози. Над тях се вижда бетонен мост, който свързва двете

стени, а около коловозите – сгради от дърво, тухла и стъкло, с неживи прозорци и

избуяли наоколо дървета. Очевидно никой не се е грижил за тях от десетилетия. Клоните

им са се вплели един в друг. Вдясно има знак, на който пише „90“.

– Какво правим сега? – пита Юрая.

– Ще следваме коловозите – казвам толкова тихо, че едва ли някой ме е чул, но и не е

нужно.

На границата между нашия и техния (които и да са те) свят решаваме да слезем от

камионите. Робърт и Йохана се сбогуват набързо, обръщат и заминават обратно към

града. Гледам как се отдалечават. Не мога да си представя, че е възможно да стигнеш

до тук и да се върнеш. Но те имат важна работа. Йохана трябва да организира бунта на

Преданите.

А ние – аз, Тобиас, Кейлъб, Питър, Кристина, Юрая и Кара – тръгваме по релсите с по

една раница личен багаж.

Коловозите не са като тези в града ни. Изглеждат лъскави, полирани, гладки. Между

релсите няма дървени траверси, а метални плоскости. Пред нас виждам един от

влаковете, който явно някога е пътувал по тези релси. Изглежда напълно запуснат. Има