Купата на небесата

Сред клоните имаше множество птици, други, с по-широки крила, се носеха в небето. Сред гъстата растителност се носеха странни крясъци и чуруликания. При положение че гравитацията бе с двайсет процента по-ниска от земната, вероятно бе по-лесно да се лети. Небето бе пълно и с малки птички, които кръжаха на големи ята.

Той се опитваше да потисне любопитството си на биолог и да внимава за преследвачи. Засега нямаше следа от такива и първите два часа преминаха без инцидент. Всички бяха нервни и завъртаха глави, когато някое дребно животно изшумолеше в храстите. Отначало бяха много напрегнати, но постепенно се успокоиха.

— Трябва да живеем от природата — каза Тери, когато спряха за поредната почивка. — Да запазим припасите си. Клиф, ти си биолог. Виждаш ли нещо, което да става за ядене?

— Не мога да кажа от пръв поглед. Трябва да направим опити дали въобще бихме могли да смелим тукашната храна. Досега се оглеждах за преследвачи.

— Да, трябва да избягваме извънземните — обади се Ейби. — И да разберем какво всъщност се случи.

Клиф имаше съмнения дали това ще е възможно, но си замълча. Групата беше малка и първо трябваше да се научат да работят заедно, да се придържат към основните неща.

— С колко храна разполагаме?

Бързата инвентаризация показа, че той носи повече от останалите. Имаха консервирана храна и малко лична екипировка — комуникатори и инструменти.

— Можем да ловуваме — каза Ирма оживено. — Преди се занимавах с лов. Допадаше ми.

— С какво? — Изражението на Тери показваше, че не вярва Ирма да си пада по занимания на открито, въпреки че бе висока и мускулеста. — Лазерите се зареждат бавно.

Ирма се завъртя и показа широкия колкото длан слънчев панел на гърба на костюма си.

— Моят вече се зареди. Докато ловуваме, ще имаме възможност да опознаем местните животни.

— И обратното — отвърна остро инженерът Ейби.

— Първо трябва да намерим вода. — Хауард изглеждаше изтощен, дрехите му бяха потни. Поне ръката му зарастваше бързо и засега не ги бавеше. Физическата форма бе важен критерий при подбора на екипажа.

— Тук сме твърде на открито — каза Клиф и се огледа. — Водата е в по-ниските части. Там ще е и по-безопасно.

Заслизаха през по-гъстата част на гората. Опитваха да използват максимално възможните прикрития. Ирма настоя да води: стискаше лазера и шареше с очи. След нея вървеше Ейби и Клиф реши да му даде своя лазер. Нямаше как да ги пази и едновременно с това да оглежда природата като биолог. Щом отстъпи оръжието си, се почувства гол, но пък тъкмо в това бе идеята. Липсата на лазер му напомняше, че не е ловец, а по-скоро загубена плячка. Както и останалите, макар че някои още не го осъзнаваха.

Всички явно го приемаха за лидер, поне временно. Клиф знаеше, че е най-добре да изглежда уверен, и затова не споделяше притесненията си.