Панаир на суетата (роман без герой)

Домът му беше скромен. Лакеят изпълняваше и длъжността на камериер на Джоз и никога не биваше по-пиян, отколкото трябва да бъде лакеят в едно малко семейство, който изпитва необходимата почит към виното на господаря си. Еми си имаше прислужница, отраснала в имението на сър Уилям Добин; тя беше добро момиче, чиято любезност и смирение обезоръжиха мисис Озбърн, изплашена отначало от мисълта, че притежава собствена прислужница. Еми съвсем не знаеше как да я направлява и винаги говореше на прислугата с най-почтителна вежливост. Но тази девойка беше много полезна на семейството, като умело се грижеше за стария мистър Седли, който почти през всичкото време седеше в стаята си и никога не вземаше участие във веселбите, устройвани в дома.

Доста хора идваха на гости на мисис Озбърн. Лейди Добин и дъщерите й много се радваха на настъпилата в живота й промяна и с удоволствие я посещаваха. Мис Озбърн от Ръсъл Скуеър пристигаше с грандиозния си екипаж, украсен с гербове. За Джоз се говореше, че бил извънредно много богат. Старият Озбърн нямаше нищо против, ако Джорджи наследи вуйчовото си имущество, както и неговото собствено.

— Дявол да го вземе, ще направим от него човек на място — казваше той. И преди да умра, ще го видя в парламента. Вие, мис О., можете да отидете на гости на майка му, макар че моите очи никога няма да я видят. — Можете да бъдете уверени, че Еми я посрещаше с радост, като по този начин се приближаваше до Джорджи. А този млад момък получаваше позволение да отива при майка си много по-често, отколкото по-рано. Веднъж или два пъти седмично той обядваше на Гилеспи Стрийт, където тормозеше слугите и роднините си, също както правеше това и на Ръсъл Скуеър.

Но към майор Добин той винаги се държеше с уважение и в негово присъствие поведението му биваше по-скромно. Джорджи беше умно момче и се боеше от майора. Не можеше да не се възхищава от естествените обноски на приятеля си, от добрия му нрав, от голямата му начетеност и от обичта му към истината и справедливостта. Досега той не бе срещал такъв човек и изпитваше инстинктивна обич към истинския джентълмен. Имаше голяма слабост към своя кръстник и с голямо удоволствие се разхождаше в парка, като слушаше приказките на Добин. Уилям разправяше на Джорджи за баща му, за Индия, за Ватерло, за всичко, освен за себе си. Когато Джорджи биваше по-високомерен и по-самонадеян от обикновено, майорът си правеше с него шеги, които мисис Озбърн намираше много жестоки. Веднъж, когато го заведе на театър и момчето отказа да отиде в партера, защото там било просташко, майорът го придружи до една ложа, остави го там, а самият той слезе в партера. Не след дълго почувствува една малка ръчичка, облечена в елегантна ръкавица, да го хваща за лакътя. Джорджи бе разбрал колко е смешен и бе слязъл при него. Нежна усмивка светна на лицето на Добин, когато погледна малкия разкаял се грешник. Той обичаше момчето, както всичко, което принадлежеше на Амелия. Колко очарована остана тя, когато научи за тази проява на Джорджовата доброта! Очите й погледнаха Добин помило от когато и да било. И нему се стори, че след като го погледна, тя се изчерви. Джорджи никога не се изморяваше да го хвали пред майка си.