Сакатият бог

— Който не властва над нищо.

— Да. Все още не. Игра се разиграва тук — извън всичко, което мислим, че разбираме за положението. Казваш, че Хрътките се скитат. Въпросът, който трябва да се зададе, е: защо? Какво общо има Сянката с всичко това?

Тюлас Остригания поклати глава.

Силхас Руин извади от ножницата меча Хуст.

— Онзи узурпатор ми даде това оръжие, както ти казах. Виждаш ли острието? Ецвано с дракони. Но има нещо повече. Саможертвата на брат ми. Връщането на Майката Тъма.

— А сега Драконъс. Силхас — брат ти не може да е мислил да…

— Да, Тюлас. Ние децата бяхме толкова отговорни за станалото между Майката Тъма и нейния консорт, колкото всеки друг — дори Оссерк. Приятелю… те са задействали нещо. Аномандър, този Сенкотрон, дори Качулатия — и може би други богове, скрити от погледа ни, забулени завинаги.

— Драконъс никога няма да се върне при Майката Тъма — наистина ли вярваш, че онези рани изобщо може да се изцерят?

— Тюлас, на Елейнт трябва да се окаже отпор — трябва да бъдат изтласкани назад. Те са Децата на Хаоса, а кой винаги се е изправял срещу Хаоса? Какво беше Драгнипур, Тюлас, ако не опит на един отчаян мъж да спаси жената, която е изгубил? Не успя — Бездната знае как се провали, — но сега, най-сетне, Драконъс е освободен — веригите му са свалени завинаги. Не разбираш ли? Брат ми сложи край на клетвата на Майката Тъма за усамотение — тя отново е извърнала лице към децата си. Но защо трябва да спре дотам? Тюлас! Моят брат също така освободи Драконъс.

— Аномандър иска да насили раните да се изцерят? Каква арогантност!

— Той не насилва нищо, Тюлас. Той само отваря вратата. Прави възможно… всичко.

— Драконъс разбира ли?

„Ето, това е въпросът, нали?“

— Когато приключи с избиването на Древните богове, които чувства, че трябва да бъдат избити, той ще спре. Ще си зададе въпроса: а сега какво? И тогава, може би, ще го осени. Пълното осъзнаване на дара на Аномандър.

— Приятелю, ако наистина имах дъх, щеше да си ми го отнел. Но… как може да си сигурен? За всичко това?

Силхас Руин огледа меча в ръката си.

— Мисля, че знам кой стои присвит в центъра на тази безумна паяжина. Тюлас, когато се превъплътя, какво става с този меч Хуст?

— Слива се с фибрите на твоята плът и кост — както добре знаеш, Силхас.

— Да… но това е меч Хуст — убиец на дракони.

— Мислиш ли, че узурпаторът се е опитвал да ти каже нещо?

— Започвам да подозирам, че дарът не беше мечът. Дарът беше онова, което означаваше мечът — което означава. — Прибра оръжието. — Дошло е времето за последния ни отпор, приятелю. Война, която ще поведем.

Сухото гърло на Тюлас Остригания отново изхриптя, но този път беше смях.

— Развеселява ме тази ирония, любими братко по оръжие. Добре, хайде да идем да убием няколко дракона. — Замълча и кривна глава към Силхас. — Коурабас… ще ни благодари ли?

— Очакваш ли го от нея?

— Не, едва ли. Защо да го прави? Ние ще се провалим.

— Ето, че ми даваш повод да се чудя — отвърна Силхас. — В края на краищата няма ли това да е първият път, когато тя не загива сама?