Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Когато с Рит Бюд се върнаха в командната палатка, завариха там Калам и Бързия Бен. Оставаха още две обръщания до разсъмване.
Убиецът се беше увил в черен муселин, нахлузваше протърканите си кожени ръкавици и макар да носеше ризница под плата, нямаше почти никакъв звук, докато крачеше напред-назад. Бързия Бен седеше на пода, облегнат на един скрин, изпружил крака и притворил очи.
— Е? — попита го Паран.
— Какво „е“?
— Готови ли сте? Обикновено надушвам магията, но сега не мога да помириша нищо, Висш маг.
Бързия Бен отвори едното си око и го изгледа.
— Ако ти можеш да я усетиш, Върховен юмрук, ще я усетят и Чистите горе. Повярвай ми. Готови сме.
Паран погледна Рит, но тя само сви рамене и той й каза:
— Иди да поспиш, Юмрук.
— Слушам, сър.
Щом Рит Бюд излезе, Паран препречи пътя на Калам. Убиецът изръмжа тихо, спря и се озъби.
— Лазиш ми по нервите, Върховен юмрук.
Бързия Бен се намеси:
— Приготвиха ли ти оная карта, Върховен юмрук?
Паран кимна и се отдръпна встрани, за да може Калам да продължи да крачи.
— Добре — рече магьосникът, бръкна в кожената си торба и извади крива пръчка с вързана за нея един разтег дълга връв. Единият край на пръчката бе заострен и Бързия Бен го заби в пода. После извади от торбата две малки платнени топки, едната черна, другата златна. Върза ги за връвта я изпъна. — Калам. Време е.
Убиецът спря и тръсна рамене като мечок.
Бързия Бен се изправи и се обърна към Паран.
— И да не сте мигнали, сър. Ясно?
— Ще бдя, Върховен маг — увери го Паран. — Но съм притеснен. Какво мислиш, че ви очаква?
— Освен един-двама Чисти Форкрул Ассаил? — Бързия Бен изсумтя, после се намръщи. — Не съм сигурен. Нещо.
— Давай да почваме — изръмжа Калам.
Паран свали шлема си и го остави на масата. Беше странно изделие, от Унта, подарък от Рит Бюд, и все още не бе свикнал с тежестта му. Обърна се към двамата и рече:
— Мисля, че трябва да… — И млъкна. Беше сам в палатката. — Богове на бездната, добър е.
А после, с изведнъж разтуптяно сърце и свит от нерви стомах, извади дървената карта, приготвена от Ормулогун. Огледа я на светлината на фенера. „Първата истински малазанска карта за Драконовата колода. Караш ме да се гордея, художнико.“
В средата на тъмно поле бе изобразен безформен смътно лъскав предмет.
— Ашикът в Дупката — прошепна Паран.
Невидим за всички, Калам крачеше безшумно по настлания с камък път. „Дано да сме невидими и за Чистите. Е, скоро ще го разберем.“ Вдясно и вляво от него в дълбоките окопи стояха часови, опрели гърди на стената, и гледаха надолу към нашествениците. В краката им смътно блещукаха сигнални фенери. Зад тях се издигаха първите насипи пред главната траншея: струпани камъни и пръст, достатъчно високи, за да осигурят прикритие от стрели, и достатъчно коварни, та да забавят щурма на нападателите.
Самите траншеи бяха пълни с войници на Коланси. На седем крачки зад тях и по-нагоре по склона минаваше окоп със стъпала за стрелците. Щяха да стрелят почти от упор, над главите на първата линия защитници, и да поразяват малазанците, които успеят да се покатерят по насипа.
Калам се надяваше, че проклетата карта на Паран ще подейства. Надяваше се, че Върховният юмрук в момента вижда каквото вижда и той. „Това може да се окаже много гадно. Там, горе някъде, има способен командир. Бързак… не мисля, че това е работа на Форкрул Ассаил. Тук е пипал професионален военен. Вероятно командирът на Вълците. Дано да се сетиш и ти за това.“
„Чакай… наемници, облечени във вълчи кожи? Не, не може да са те. Други трябва да са.“
Имаше още два пояса, успоредни на първата линия, с подравнени рампи за изтегляне в случай, че първата траншея бъде превзета. И много резерви, разположени в три укрепени лагера точно над последния пояс. Калам прецени, че трябва да има поне шест хиляди Изповядани. „Добре, че не съм на твое място, Паран.“
Още по-нагоре, където му се стори, че вижда билото и зад него проходът се изравняваше, пътят бе преграден от каменна порта с ниска стена над ров, изпънат от двете страни. Зоната бе добре осветена и се виждаха роти тежка пехота. Бяха будни, разделени на отделения по десет души, всяко отделение строено в кръг с лице навътре… войниците се молеха.
„Фанатици. Това е лошо. Виждали сме го преди, много пъти. Да се предадат? Изключено. Обаче…“ Все още бяха твърде далече, за да е сигурен. Огледа за знамена, но нямаше. „Там.“ Войник в пълно снаряжение до портата. „Богове на бездната! Шибани периши!“ Калам спря. Умът му заработи трескаво. „Обърнали са се срещу нас? Кругава? Не мога да го повярвам — войници на Вълците. Богове, кои други може да са? Калам, идиот такъв. Гуглата да ме вземе, Гуглата да ни вземе всички.“