Сакатият бог

— В прохода са, Върховен юмрук. Кучите синове! Как са ни усетили?

— Успокой се — каза Паран, обърна се и хвърли поглед към колоната. — Ние сме в проявата на Акраст Корвалайн. Ассаил могат да проследят всяко движение. — Обърна се отново към Бойния водач. Добри ли са позициите им?

— Окопани са, сър. И са тежко бронирани, Върховен юмрук. Не са местни — Ассаил са довели наемници.

Юмрук Рит Бюд, застанала до Паран — толкова близо, че можеше да помирише косата й — попита:

— Можа ли да видиш отличителните им знаци, Боен водач?

Маток изкриви лице.

— Вълчи кожи, Юмрук. Вълчи черепи също. Не се приближих достатъчно, но ако имат трупчета на вълчи кутрета, увиснали от ушите, нямаше да ме изненада.

Паран въздъхна.

— Тогг и Фандърей. Това вече усложнява нещата.

— Защо да ги усложнява? — изсумтя Ното Бойл, извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа червения му връх. — Нищо сложно няма в цялата тази работа, нали, Върховен юмрук? В смисъл, тръгнали сме в бърз марш кой знае накъде, а където и да е това къде, няма да е хубаво, а щом стигнем там, се каним да съберем сили с някой, който може би може да е там, да водим война срещу Древна раса и техните човешки роби без никаква определена причина, освен че са адски гадни. Сложно ли? Глупости. Виж, Седемте града… онова беше сложно.

— Свърши ли, Бойл?

— Ното Бойл, сър, моля. И да, свърших. Засега.

— Сложно го прави — продължи Паран — това, че не държа особено да се бия с поклонници на Вълците на Зимата. Всъщност симпатизирам на каузата им и макар че бих могъл да не се съглася със средствата, с които се канят да изразят вярата си… — Млъкна и се обърна към Рит Бюд. — Богове, чуй ме само. Започнах да дрънкам като Бойл!

— Ното Бойл.

— Въпросът е, че се налага да минем през този проход. Маток? Някакви други маршрути през планините?

— Откъде да знам? Никога не съм бил тук.

— Извинявай. Глупав въпрос.

— Дайте просто да ги прегазим, Върховен юмрук. Смятам, че са под пет хиляди…

Юмрук Рит Бюд се задави. Изкашля се и рече:

— Пет хиляди?! Окопани? Ще е страшна касапница!

Ното Бойл се намеси:

— Върховен юмрук, едно скромно предложение.

— Казвай.

— Вие сте Господар на Драконовата колода, сър. Поговорете с Вълците на Зимата.

Паран повдигна вежда.

— Да поговоря с тях? Знаеш ли какво? Следващия път, когато се набуташ в пълна с вълци яма, пробвай да преговаряш с тях. Ното.

— Ното Бойл.

— Можете да си менкате кокали — обади се Гъмбъл, който бе клекнал на една плоска скала наблизо. — Да им подушите задниците — чувал съм, че го обичат това. Да легнете на гръб и да вдигнете лапи също.

— Я някой да ни намери някоя по-голяма змия — изръмжа Маток и изгледа ядосано жабока.

Гъмбъл въздъхна шумно и издутото му тяло се сви като спукан мехур.

— Чувствам, че коментарът ми не се приема за конструктивен, което ме води до заключението, че съм в компания на глупци. Какво му е новото на това, питам се?