Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А след 8 години умря от рак, почти внезапно, още съвсем млад. От последните му дела за родината, сега вече затворена за него, беше радиопредаването, предназначено за Русия — „Голос Православия“. (Бел. от 1986 г.))
През пролетта на 1973-а, когато вече се стягах да напускам вилата на Ростропович и се разделях завинаги и с Белоруската гара, предложих на Стиг да преместим срещите си на Киевската гара, оттам тръгваха влаковете за Рождество, последното мое, вече само частично, убежище. Пътуването до Рождество беше продължително, с товар, не кой знае колко редовно по разписание, и през пролетта предложих на Стиг сутрешен час. Той смело се съгласи и два-три пъти се срещахме така — на ярката светлина на лятното утро, в гаровата блъсканица, после на уличка в покрайнините в зелена беседка в работническия квартал край спирка „Студентска“ — достъпни за фотографиране, оглеждане и лесно проследяване, — но и ние с него отдавна не бяхме се виждали на дневна светлина! (За пръв път и той ме фотографира — не по кореспондентски, за себе си.) Много благородно, умно и честно беше лицето му — дали по скандинавски.
През тази пролет беше му хрумнала идеята да замине да се запознае с моя адвокат. Одобрих я. (После той с голямо уважение се изказваше за солидността и ума на Хееб — и това задълбочи грешките ми.) А вместо себе си за през лятото, „ако се случи нещо“, ми предложи Франк Крепо от Асошиейтед прес. И се случи, и ми потрябва помощ в края на август, само че самият Стиг вече се беше върнал от отпуск и дойде на среща с мен — на пейката край „Студентска“, вечерта, в сипаничавия полумрак на фенера под дървото.
Беше 19 или 20 август, дойдох на срещата със Стиг с план за цяла серия удари от моята замислена контраатака. Мислех си, че това ще е последното и висшето, което ще ми позволят да направя, и предлагах на Стиг да излезе от тайната си роля, опасна и недопринасяща нищо към неговото име, предлагах му той лично и открито да взема от мен интервюта.) Все още не бях схванал, че за моите интервюта затънтеният скандинавски ъгъл беше най-лошият път.)
Струваше ми се: той охотно ще се залови, това ще го укрепи, ще му създаде слава. А той, в полумрака под вечерното дърво, помисли малко и се отказа.
Това ме учуди. Но вероятно е благоразумно — Стиг можеше да изкара в Москва още година и половина и дори две години и половина.
Благоразумно според шаблонните западни представи. Но съвсем не благоразумно, а безумно смело той рискуваше същия този пост и дори цялата си журналистическа кариера при всяка среща с мен. И когато идваше на среща с нещо забранено в джоба (веднъж дори бил спрян от дружинници, но не посмаели да го претърсят), и когато си отиваше с друго забранено. Воден от чувството си, той рискуваше нещо значително по-голямо, и то напълно безкористно, отколкото когато разсъдливо се самоограничаваше с привичните западни доводи.
Нашите прекрасни западни приятели! — каква мешавица от противоречия представляваха тяхното положение и решенията им.
Стиг дотам беше навлязъл в нашето конспиративно напрежение, че по повод на опасността да бъде разкрит веднъж каза: „Абе лично на мен ми е все едно. Просто си мисля, че ще мога да ви бъда по-полезен, ако не се пусне слух.“
А от интервюто се отказа. Защото то се намираше не в зоната на безмерна опасност, накъдето го водеха чувствата му (и прелестната му жена Ингрид — също), а в зоната на ежедневието, където е редно да разсъждаваш логично като всички и да не правиш глупости.
И тъй, за интервюто той изпрати Франк Крепо (много мил, честен и хубав човек) и по мое настояване кореспондента на „Монд“, твърде самоуверен и чужд. (Тогава още не ми бяха съвсем ясни нагаждачеството и двуликостта на тези вестници. Ние от Изтока ги мислим всичките за значително по-свободолюбиви, отколкото са. Под тавани не говорехме с кореспондентите нищо излишно, написах му бележка, че бих искал да отпечатам в „Монд“ серия от статии за съветския живот. Мислех, че ще се вкопчат, а „Монд“ дори с негодувание отказаха: за какво са им статии от мен, когато си имат свой кореспондент в Москва?…)