Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Понеже очаквахме напрегнат бой, двамата със Стиг се разбрахме за септември 1973-та да се срещаме през десет дена. Датите бяха набелязани предварително, но потрябва още по-голямо сгъстяване. Научих се за провала на „Архипелага“ — и се наложи мигновено да съобщя за това на Запад и да изпратя нареждане да започват набирането на книгата. За такива случаи също бяхме разработили вариант: да се обадя на Стиг рано сутринта, преди да е дошла съветската му секретарка. Моя глас и Алиния той познаваше тутакси и това винаги означаваше: довечера трябва да се срещнем (часът и мястото са известни). Но какво друго да кажа, нали телефонът му се подслушва? Стиг добре се сети: „погрешно“ обаждане: „Извинявайте, химическото чистене ли е?“, „Извинявайте, бюро «Поръчки» на гастронома ли е?… Как, не е ли бюро «Поръчки»? Извинявайте!“ Достатъчно, за да познае гласа. Но ако телефонът се повреди или дълго време е зает, или ако Стиг не си е вкъщи…?
На 4 септември всичко мина добре — и „погрешното“ обаждане от крайградската блъсканица на Ленинградската гара, и самата среща. Надвечер с тройна предпазливост дълго криволичих: от виличката си тръгнах по други улички. В метрото се прекачвах на бързо опразващи се спирки като „Красноселская“, там перонът остава съвсем чист и имаш пълна гаранция, че си се отскубнал.
Но когато Стиг наближаваше нашето закътано място край „Студентска“, ми се стори: мярна се фигура, провери, че сме се срещнали, и се скри зад блока. Казах на Стиг. Той се разсмя: „Да, това е Удгорд“ — норвежки журналист, единственият човек, на когото бил разказвал за срещите ни.
На Удгорд много му се искало да се срещаме, но етиката не му позволявала да минава път на приятеля си и дори не се приближи да се запознаем.
Вечерта на 4 септември май доста неща му дадох: и известието за „Архипелага“, и „Писмо до вождовете“, и много нареждания за Запада, и някаква моя лента. Спомням си: сякаш камък ми падна от сърцето, вечерта двамата с Аля празнувахме: всичко се рушеше, а ние — устоявахме. (И тя караше последните дни, доизнасяше Степан, в съответствие със сгъстяването на събитията, което съдбата обича, след четири дена и той се роди.)
През оная страшна последна есен обаче със Стиг се срещахме съвсем благополучно. В моето притеснено положение тези срещи бяха незаменим отдушник. Веднъж за предаване на допълнително писмо поради внезапно възникнала потребност се разбрахме, че за да не му се мяркам, нека Ингрид се разходи по Наришкинския булевард, а Аля ще върви насреща й с Ермошка. С тях бях и аз. Жените се наведоха над детето, тогава отдалеч не се виждат движенията на ръцете, Аля предаде писмото, Ингрид — шведска свещ за Коледа.
И те заминаха да прекарат коледните празници в Швеция, а тъкмо по това време се разрази „Архипелагът“, цялата буря — и с какво нетърпение очаквах завръщането на Стиг! Необходимостта от връзка, въпроси, изпращане на поправки възникваше, кажи-речи, през три дена. Наистина през тия бурни дни доста кореспонденти се отбиваха у нас — едни да се сдобият с новина или снимка, други — да ни помогнат (Джон Шоу, Френк Крепо).
За западния кореспондент животът в Москва по много причини е твърде висок, престижен, важен пост — и за кариерата, и с добрите условия (включващи безплатна бавачка за децата, съветското правителство не жали парите, то знае да си прави сметката: добре обслужваните журналисти ще се държат за мястото си, ще кореспондентстват нерязко). Но у хора със западно възпитание, когато влизаха в допир с нашето движение, съм забелязвал смайваща промяна: отдръпване от привичното броене на копейките и готовност да пожертват главата си.
Това не е вкоренено свойство на западните хора — да са сметкаджии на всяка крачка и колкото по-любезни са външно, толкова по-безмилостни да са по същината си — а това е влиянието на Полето, в което се озовава човек. А в Русия отдавна съществуваше (въпреки съветското потисничество) Поле на щедростта, на жертвеността, и то се предава на някои западни хора, просмуква се в тях — може би не до края на живота им, но докато са сред нас. И все пак, макар че имаха еднакво западно възпитание и живееха в еднакви условия, по много различен начин се изявяваха чуждестранните кореспонденти през ония дни.
Последния път тайната ни среща със Стиг стана на 14 януари 1974-та, в деня, когато „Правда“ поде голямата атака на пресата срещу мен. Между другите възможности се мяркаше и тази, че няма да ме арестуват, а ще ме изгонят на Запад. В този случай мислех, че ще остана в Норвегия. А ми се щеше да запазя Стиг за себе си, такъв добър приятел беше. И му казах: ако стане така, а той пострада заради връзките си с мен, да не се страхува от изгонването от СССР, от провала на кореспондентската си кариера — в Норвегия ще ми бъде секретар и обща връзка с околния свят.