Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Скоро след това Хеге го изгониха от СССР. Жорес пренасочи връзката си към Робърт Кайзер („Уошингтън пост“) и Хедрик Смит („Ню Йорк таймс“). И пак ми предлагаше — но на мен това пак изобщо не ми трябваше.
Мина се още една година — двамата с Аля за пръв път от много време се наканихме да идем на концерт в Консерваторията. През антракта до мен се приближи настойчивият и възгруб Уле Стенхолм — пак скандинавец, но този път от шведското радио, и ме помоли за интервю. Отказах му. (С него тепърва ще си имаме главоболия: ще дойде в жилището ми при Аля: нямаме ли някакви заръки, щял да ходи в Цюрих да взема интервю от Хееб. Никакви нямаме! — но сега спешно трябва да съобщаваме чрез Бета, за да не повярва Хееб, че ние го изпращаме.)
Същата вечер мнозина ми искаха автографи, не можехме да се оглеждаме безпрепятствено, затова не сме забелязани втренчените в нас замислени очи на още един млад швед, който обаче този път не се приближил до нас.
А дойде след време. Заварил вкъщи Аля — веднага й се харесал — със своята чистота, прямота, дори сякаш някаква кореспондентска неопитност, всичко това открито се изразявало от младежкото му синеоко, макар и строго лице. Нагледал се някъде на едновремешните селски навици, внезапно — Аля дори не забелязала, а и в нашето жилище това не беше прието — се изул и влязъл в стаята само по чорапи — постъпка, невъзможна за печен кореспондент! (Много по-късно научихме, че е син на пастор от Южна Швеция.)
Бил дошъл дори без намерение да ме моли за интервю, а просто може би да помогне по някакъв начин?…
Записахме му координатите, възелчето се върза. Стиг Фредриксон, телеграфните агенции на всички скандинавски страни (приемник на Хеге).
Тогава (през пролетта на 1972-ра, когато здравата ме стягаха за гушата) бях намислил да дам голямо, изобщо първото си, интервю, но трябваше да го предложа на много известни вестници — и избрахме (правилно) два водещи американски и поканихме кореспондентите им (косвено, чрез Ж. Медведев) за определен ден. Дойдоха Х. Смит и Р. Кайзер — с магнетофон и подготвени (смайващи със скудоумието си) въпроси. А аз вече също бях си подготвил цялото съдържание (за мен само то имаше смисъл!) — в писмен вид. Тъй като не знаех нищо за западните кореспонденти и вестници, смятах, че те ще са доволни да го вземат и в този вид, не е ли сензация? Излезе, че не е, те бяха оскърбени и унижени от това предложение (и, както по-късно разбрах от западните вестници, другояче не са могли да реагират). Най-многото, на което — от уважение към мен и страст към сензацията — можеха да се съгласят, беше да вземат не дословно, но по-голямата част от моето съдържание, като преправят всичко това на своя „стори“, тоест като доверят реда, стила и акцентите само на своето перо, — и срещу това си записаха с магнетофона и отговорите ми на техния шаблонен комплект от въпроси (за Евтушенко и др.).
Все пак ми беше жал да изтърва тия два известни вестника. Съгласих се, като за себе си реших — да дам пълния текст на Стиг, та той на другия ден да го предаде на своите скандинавски агенции. Още не разбирах, че „на другия ден“ това изобщо не са новини, пукната пара не струват, макар и с допълнения, никой няма да ги вземе. А на мен ми се струваше: същинският авторов текст — как така може да не ги интересува? А Стиг? — Стиг определено вярваше, че от него ще го приемат.
Точно така направихме. Двата известни американски вестника направиха замисъла ми на кайма, гарнираха важното със смехотворни наблюдения и разсъждения, а в Скандинавия не се появи нито един мой ред, всичко отиде на вятъра, макар че Стиг натракал всичко дума по дума на телетипа.
Само след една седмица се провали нобеловската церемония в Москва и трябваше да направя кратка декларация — и то непременно тъкмо за Скандинавия. Решихме, естествено, чрез Стиг, допадаше ни — хем е безусловно честен, хем е сродна душа.
Тоя път всичко стана прекрасно и бързо. Значи в първия случай наистина са му отказали агенциите. А покрай останалото намислихме със Стиг да се срещнем извън нашия дом — в подлеза на Белоруската гара, откъдето минавах винаги на отиване и на връщане от вилата на Ростропович.